— Мъртва е от доста време — заключи той. — Кожата й е студена като на змия.
Изправи се и избърса ръцете си.
— Сър Едмънд, явно дъртата вещица е изиграла ролята си и на свой ред е отстранена.
— Съгласен съм — намеси се Бенджамин.
— Но кой я е убил? — тросна се Мандевил.
— Подозирам, че е дело на същия човек или на същите хора, които са убили Козма и Деймиън, без да броим вашите агенти в Лондон.
Бенджамин посочи отпуснатото в гротескна поза тяло.
— Участвала е в тази история само защото са й платили. Просто една глупава старица. Убиецът е знаел, че ще я накараме да проговори. Може да е била убита по всяко време през изминалите два дни.
— Подозирате ли някой от обитателите на Темпълкъм? — попита Саутгейт.
— Може би — отвърна Бенджамин. — Човек от семейството или някой от слугите, или самите тамплиери.
Господарят ми сви рамене.
— Ние не познаваме местността и колко ни отне — десетина минути — за да стигнем до пещерата, нали? А в гората може да има тайни пътеки. Убиецът е дошъл по някоя от тях, убил е старицата, уверил се е, че е заличил следите си и се е върнал.
Нямахме какво повече да правим в пещерата. Мандевил каза, че ще съобщи за смъртта на старицата, когато се върнем в Темпълкъм, така че продължихме пътуването си в студа през пустите поля на Съмърсет. Малко след падането на нощта пристигнахме в Гластънбъри. Пътищата вече бяха почти непроходими, а студът беше толкова свиреп, че едва разменяхме по някоя дума. Мандевил възкликна облекчено, когато пред погледите ни се показаха стените на Гластънбъри.
Един от монасите ни преведе през страничната порта, после се погрижи за конете и багажа ни. В странноприемницата абат Биър, придружен от монах, който бе отсъствал при предишното ни посещение, ни приветства отново с добре дошли. Монахът беше як, румен и светлоок, държеше се възпитано и любезно. Допадна ми, двамата с Бенджамин веднага завързаха разговор.
— Това е брат Едред, нашият архивар и библиотекар — обяви абат Биър. — Ще ви помогне във вашето разследване. Познава помещението с ръкописите като собствената си длан и е познавач на живота на крал Артур.
— Познаваше ли Хопкинс? — грубо заразпитва Саутгейт, като в същото време сваляше връхната си дреха и я отърсваше от разтопилия се сняг.
— Да — отвърна Едред. — Брат Хопкинс беше човек, който не живееше в мир нито със себе си, нито със събратята си от ордена. Не беше историк, а по-скоро събирач на легенди. Монашеските ни правила му се струваха тежки, затова прекарваше всяка възможна минута в библиотеката.
Едред постави внимателно ръка на рамото на стария абат.
— Преподобният отец стори всичко по силите си за брат Хопкинс. Нареди да бъде освободен от монашеския обет и да работи като капелан в Темпълкъм и прилежащите към него села и стопанства.
Момчешка усмивка се разля по лицето на библиотекаря.
— Дори за това не го биваше. Все разправяше, че е открил ключа към някакви мистерии и нямаше търпение да съобщи на лорд Бъкингам — изражението му стана сериозно. — Накрая Хопкинс стана причина за собствената си гибел и за гибелта на други, навлече гнева на краля върху тази обител, както и на други места.
Той погледна открито Мандевил и Саутгейт.
— Но ще ви кажа едно, господа — сър Джон Сантер е верен поданик на краля.
Преглътнах въпросите си, защото Мандевил започна да изброява какво искал да огледа: гроба на Артур, ръкописа, в който Хопкинс е открил гатанката, искаше да се изяснят и ред други въпроси, в което абатът и брат Едред щяха да са ни от помощ.
Едред се съгласи без особено въодушевление. Каза ни, че храната ще ни бъде донесена и по най-любезен начин ни пожела спокойна нощ, преди да се оттегли.
— Не ми се нрави — програчи Саутгейт, веднага щом монахът си тръгна. — Не ми се нрави и абатството. Струва ми се, че сър Джон Сантер и това място са свързани по някакъв начин.
— Защо мислиш така? — попитах предизвикателно. — Какви доказателства имаш?
— След като сър Едмънд приключи с разпита тази сутрин, размених някоя и друга дума с неколцина от слугите, мъже от отдалечените стопанства. Явно Сантер не е обикалял из владенията си вчера сутринта както твърди. Къде тогава е бил?
Не казахме нищо. Мандевил и Саутгейт се отдалечиха. Разположихме се удобно, вечеряхме със скромната храна, която ни изпратиха от монашеската готварница, и си легнахме.
Рано на следващата сутрин Бенджамин присъствал на сутрешната литургия в църквата на абатството и чак след това ме събуди. Закусихме в малката трапезария на дома за гости със светъл ейл и овесена каша. Мандевил и Саутгейт се присъединиха към нас. Войниците, които ни придружаваха, бяха настанени другаде. Двамата самодоволни Agentes горяха от нетърпение да покажат властта си в това прочуто абатство и когато брат Едред дойде при нас, Мандевил настоя той да го заведе право в библиотеката.