Глава единадесета
Прибрахме се в странноприемницата. Едред поръча да ни донесат от кухнята греяно вино, за да прогоним студа от телата си. Двамата с Бенджамин скоро потънаха в разговор за алхимията и философския камък. Библиотекарят дори предложи на господаря ми да го заведе до езерото, на чието дъно според легендата все още лежеше мечът на Артур.
Добре, че Саутгейт си беше тръгнал. В скрипториума имаше неколцина монаси, заети със свои дела, които ме посрещнаха любезно и никой от тях не се възпротиви, когато започнах да прелиствам оставения от Саутгейт на масата ръкопис.
Брат Едред имаше право. Ръкописът наистина се оказа сборник от записани легенди от околностите на Гластънбъри, за Авалон, за Артур, изковаването на Екскалибур и дори един занимателен разказ за това как Йосиф от Ариматея довел веднъж отрока Христос в Гластънбъри, когато идвал тук да купува калай и скъпи масла от местните. В книгата имаше още най-общи географски описания и коментари на библейски теми. Едно от писанията привлече вниманието ми. Сетих се какво ми бе казал Агрипа и изведнъж у мен се загнезди леко подозрение.
Затворих припряно книгата, седнах и се размислих. Опитвах се да свържа откритието си с безкрайната върволица от убийства, в която се оказах заплетен. Реших да си държа устата затворена.
(Моля ви за извинение, минутка само. Онова нищожество капеланът ми подскача нагоре-надолу и напръска целия пергамент с мастило. Разквича се: „Кажи ми! Кажи ми.“ „Няма нито следа от ключ или намек за разгадаване на мистерията.“ Грабвам почернелия ръжен и здравата го первам през пръстите. Не е ли чел книгата на Еклесиаст? „Време има за всяка работа под небето.“19 Вижте какво ще ви кажа: на проклетото нищожество и през ум няма да му мине да се развряска по време на някоя пиеса от Уил Шекспир: „Кажи ни какво става после! Кажи ни какво става после!“ Ще го заринат с гнили плодове. Всъщност хрумването си го бива. Не внимава ли, ще го фрасна по дребната тиква с празния си бокал за вино. А, много добре, заплахата свърши работа.)
Ще кажа само, че прекарахме два дни напразно в Гластънбъри и си тръгнахме с малкото факти, както знаехме и на идване: първо, че Хопкинс е бил монах в абатството и второ, че тук е открил прословутата гатанка. Брат Едред поязди с нас две или три мили, за да ни изпрати. На кръстопътя се сбогува и сърдечно стисна ръката на Бенджамин. Господарят ми се обърна към нас.
— Моля, всички продължете пътя си — помоли той. — Имам да обсъдя с брат Едред личен въпрос.
Почувствах се леко засегнат. Мандевил се разгневи.
— Какъв въпрос? — заяде се той.
— Сър Едмънд — тихо настоя Бенджамин, — въпросът е личен, засяга тайната на изповедта!
Кой може да възрази при това положение? Сър Едмънд даде знак и войниците го последваха, а после тръгнах и аз. Хвърлих поглед назад и видях господаря си, потънал в сериозен разговор с монаха. Каквото и да му беше казал, то явно бе слисало събеседника му. Дори и за мен беше видно вълнението на Едред. Скоро Бенджамин отново се присъедини към нас.
— Какъв беше въпросът, господарю?
— Не сега, Роджър — едва чуто ми отвърна той.
Продължихме пътя си към Темпълкъм. По време на престоя ни в Гластънбъри не беше валял сняг, но небето ставаше все по-навъсено и все по-прихлупено. Щом отминахме селото и поехме по пътя към имението, сър Едмънд си припомни разказа ми за засадата и нареди на войниците да ни обкръжат като предпазна мярка. Напредвахме бавно. Пронизващият вятър хапеше страните ни, вледеняваше пръстите ни, а конете ни с усилие вървяха по заледения път. Тъкмо бяхме отминали завоя, а кулите и колоните на Темпълкъм вече се провиждаха през дърветата, когато изведнъж един от войниците препусна бясно назад. Копитата на коня му чаткаха по леда, а самият кон почти се пързаляше и едва-що не се блъсна в коня на Мандевил.
— Какви ги вършиш, човече? — ревна Саутгейт.
И капка кръв нямаше по лицето на войника. Онемял от ужас, мъжът не беше в състояние и дума да обели. Сочеше в обратната посока. Мандевил пришпори коня си напред, ние го последвахме и завихме. Отначало заледената пътека ни се стори пуста заради все по-сгъстяващата се тъмнина. От двете страни я обграждаха покрити със сняг дървета. Тогава припламването на горяща свещ привлече вниманието ни. Изглеждаше сякаш стои в снега. Малка метална чаша я пазеше от свирепия вятър. Приближих се и стомахът ми се обърна. Конете ни се подплашиха. Мандевил и Саутгейт изругаха на висок глас. Мъртвешка сиво-зелена отсечена ръка придържаше бялата свещ в снега.
— Магия! — промълви Мандевил.
— Няма да мина оттук! — заяви един от войниците.