— Махни я! — заповяда Мандевил на Саутгейт.
— В случай като този, сър Едмънд, бих предпочел да не правя нищо.
— Хайде, Роджър — нареди Бенджамин.
Двамата слязохме от конете си и се приближихме да огледаме скверното дело. Ръката беше започнала да се разлага, окървавения чукан на китката й вече се беше превърнал в почерняла, вледенена каша. Ноктите бяха загубили цвета си, пръстите се разпадаха. Вятърът се обърна и усетихме вонята на разлагащ се труп.
— Какво е това? — попита Бенджамин.
(Знаех какво е! Още съвсем млад се сблъсках с най-свирепи и могъщи вещери, магьосници и вещици. Хора, които използваха тъмни сили, за да помътят разума на своите противници. Не забравяйте мъдрите думи на стария Шалот: силата на магията се корени в това, което ще накарате да си мислят другите. Наскоро развивах тази теза, когато се натъкнах на Уил Шекспир и Ричард Бърбидж в „Глоуб“. Старият Уил, Бог да го благослови, беше впечатлен от мислите, които споделих. В момента трескаво пише пиеса, в която има сцена с вещици, събрали се на голо поле, които внушават коварни помисли в главата на кръвожаден благородник на име Макбет.)
На замръзналия път аз продължавах да се взирам в ужасната ръка в снега. Приличаше на ръката на привидение, което се мъчи да излезе от гроба си.
— Това е ръката на славата — обясних аз.
Бенджамин ме погледна озадачен.
— Много силна магия, господарю — продължих аз. — Вещицата отсича ръката на убит човек, после прави свещ от човешка мазнина. Пали свещта и я слага в ръката. С нея можеш да призоваваш демоните, да навличаш проклятие, както и да предупреждаваш.
Бенджамин се приближи.
— Мислиш ли, че действа?
Свих рамене.
— О, господарю, че то и аз мога да призова сатаната от ада.
Бенджамин ме погледна.
— Но дали той ще дойде, е друг въпрос.
(Веднъж казах същото на Уил Шекспир и, изобщо да не се съмнявате, той го използва в своя пиеса. Май беше Хенри IV, частта, в която Хотспър и Глендауър говорят за магии.)
— Е — Бенджамин се изправи, — ако това нещо е дошло от ада, нека се върне там!
Изрита ръката и свещта в храсталаците. Пламъкът изгасна със съсък. Мандевил и Саутгейт слязоха от конете си и се приближиха към нас. И двамата изглеждаха бледи и видях, че от старанието, с което вършеха работата си, не е останало и помен. Мандевил се завзира в мрака, после вдигна очи към грачещите врани над нас.
— Това място е прокълнато! — измърмори той и изрита снега на мястото, където до скоро беше лежала ръката на славата. — Дали не е по-добре да си тръгнем, да се приберем в Лондон и да се върнем напролет с войници?
Прехапа устни.
— Мога да пръсна войниците си навсякъде и да изровя всичко, което се случва тук в действителност.
— Ами кралят, какво ще каже той? — попита тихо Бенджамин. — Най-важното е какво ще си помисли скъпият ми вуйчо, ако се върнем с празни ръце и докладваме само за смъртта на Козма и Деймиън? Искам справедливост, сър Едмънд, а вие търсите отмъщение. Убийството е като хазарта. Досега убиецът печели при всяко хвърляне на заровете, но рано или късно ще допусне грешка.
(Всичко случващо се само показва колко са се променили времената. Бог да прости, Мандевил и Саутгейт — може и да бяха зли по природа, тези любимци на краля, но все пак у тях имаше някаква съвест. Не като Уолсингам и следващите поколения шпиони и „агенти-провокатори“. Вземете например Кристофър Марлоу. Бях с него, когато го убиха в онази кръчма. Самият той, както и неговите убийци — хора като Фризиър и Скиърс, да не споменаваме Поули, бяха демони в човешка плът. Нямаха страх ни от Бога, ни от хората. Горкият Кит! Беше лош човек, но прекрасен поет. Съвсем без време си отиде.)
Продължихме по пътя към Темпълкъм. Семейство Сантер ни очакваха. Очакваше ни и Бойър, който вече се беше настанил като у дома си. Ризата му беше разкопчана на врата. На косматите си крака носеше полуботуши. Лицето му беше почервеняло от пиенето, дъхът му вонеше на вкиснало вино. Явно двамата със сър Джон вече бяха свързвани от най-сърдечно приятелство и аз тайно се зачудих, дали Сантер не са подкупили този лутащ се в морално отношение слуга на короната. На Мандевил това приятелство никак не се понрави и той изгледа шерифа с изпепеляващ поглед.
— Беше ли плодотворно посещението ви в Гластънбъри? — попита сър Джон, когато се постоплихме край огъня в грамадното огнище. Лейди Биатрис и Рейчъл ни поднесоха вино с подправки.
Мандевил само изруга, а Саутгейт щеше да се впусне в злостни нападки по отношение на абатството, ако сър Едмънд не го беше посъветвал да млъкне и да си пие виното. Изпълнен със задоволство, сър Джон се опита да ги разведри.