— Приятелю Роджър, налиташ на поразиите като муха на мед. Или ти ще се прибереш, или ще дойда да те прибера сам. Да ти е ясно, нали така?
Ясно ми беше. В тоя свят Бенджамин беше човекът, от когото нямах и капчица страх, но и когото никога не съм излъгал. Или поне не съм излъгал без основателна причина. Място за съмнения няма — мухите имат слабост към меда, а Шалот — към поразиите.
И така: попаднах на лоши другари — скитници, които се спотайваха на сигурно място, в двора на катедралата „Сейнт Пол“ далеч от ръката на закона. Главатар им беше разпопен свещеник. Как се казваше, съм забравил, но му викахме Мишия задник. Имаше лице на ангел и най-омайното дар слово, изливало се от нечия уста някога. Можеше всеки да убеди, че черното е бяло и че не е ден, ами нощ!
Мишия задник ме склони да взема пари от оня скъперник, нашия банкер Уолър, та да отвори бордей с млади проститутки на една от преките на Кок Лейн. Бордеят нямало да е за кого да е, ами място, където безделните благородници да се отморяват, отдадени на удоволствия. Естествено, Мишия задник взе парите и повече не го видях. Искам да кажа — жив. Две години по-късно, на минаване край бесилките на Хампстед Хийт, видях, че горкият най-позорно е намазал въжето. Изрекох късичка молитва за душата му. Злодей си беше, ала сърцат.
Както и да е, старият Уолър ме надуши като ловджийска хрътка див заек. Същият следобед, в който мислех да се омета от града, стана така, че той ме сграбчи за ръката на Патерностер Роу.
— Шалот! — ревна той. — Къде са ми парите?
(И у други банкери сте го забелязали, нали? Щом имате пари — ще ви дадат и в заем. Нямате ли, стисват устни и поклащат глави в знак на отказ.)
Изгубен бях. С поглед търсех спасителен изход и изведнъж съгледах стария Тънстол, епископа на Лондон. Спускаше се с коня си към „Сейнт Пол“ за ежедневното си словесно изстъпление пред Всемогъщия. С Тънстол вече се бяхме срещали, когато заедно с Бенджамин посетихме двора, затова улових Уолър за ръката.
— Виждаш ли кой е там? — извиках.
— Кой? — отвърна ми негодникът.
— Негова светлост епископът на Лондон. Той се съгласи да стане гарант за парите, които изхарчих, за да пратя болните и бедните на поклонение в Сантяго де Компостела!
Също като пепелянка преди нападение, Уолър отдръпна навъсеното си лице.
— Не ти вярвам! — грубо ми рече той.
— Само гледай — рекох му и събух ботушите си. — Ти ги дръж, пък аз ще ида при него и ще ти докажа думите си.
Уолър взе ботушите ми, а аз пресякох на пръсти калдъръма и отидох при епископа.
— Ваша светлост, милорд! — сподавено го повиках — ваша светлост!
Епископът, заобиколен от цяла свита лакеи, дръпна юздите на коня си и сведе поглед към мен.
— Какво има, синко?
— Имам молба към вас, милорд. Молба. А дали ме помни ваша светлост?
Дъртият лицемер мрачно се взря в мене и в същото време събра поводите, сякаш се канеше да продължи пътя си.
— Аз съм слугата на Бенджамин Даунби, племенника на Великия кардинал.
Сега вече дъртият негодник наистина спря. Усмихна ми се насила. (Правило ли ви е впечатление как го правят свещениците? Сякаш са самият Господ, а ние, останалите, сме прости отрепки, нали?)
— Каква молба имаш, синко?
Посочих към Уолър, който ме чакаше като глупак с ботушите ми в ръце.
— Милорд, случихте се наблизо, тъкмо когато с онзи човек там влязохме в разгорещен спор, относно природата на Светата Троица — започнах да лъжа аз. — Славата ви на теолог е известна всекиму. Предложих в нашия спор вие да сте ни съдник. Приятелят ми няма вяра в мен, затова му оставих ботушите си като залог, че ще склоните да го приемете и ще го извадите от заблудите в съжденията му.
Тънстол се поизпъчи и велемъдро кимна.
— Милорд, известно ми е, че сте много зает с делата си — продължих, останал без дъх, — но ще бъдете ли благосклонен да определите кога и къде ще го приемете…?
Негова светлост отново кимна и махна с ръка към Уолър да се приближи.
Старият глупак доприпка при нас и се поклони.
Тънстол го изгледа с укор.
— Върни на своя приятел ботушите — нареди му той. — Очаквам те в покоите си, утре в десет, когато ще уредя въпроса.
Малко остана Уолър да се просне на земята от благодарност. Епископът ни благослови надве-натри с ръка и се отдалечи. Грабнах си ботушите и до час си бях обрал крушите от Лондон.