— Нека утре си вземем почивка от държавните дела — рече той. — Не е валял нов сняг, а аз знам къде кучетата ми могат да открият добър елен.
Бойър и Саутгейт на часа се разведриха пред възможността за добър лов. Дори Мандевил даде съгласието си. От последвалия разговор разбрах, че и двамата агенти са запалени ловци и хранят безпределна страст към ловуването. Зачудих се и дали сър Джон, въпреки грубоватото му добродушие, не го биваше в умелото откриване и използване на човешките слабости. И моите ли беше разгадал? Дали пък, размислих се, Матилда не беше нарочно изпратена в стаята ми?
Вперих поглед в Рейчъл. Кротките й като на сърна очи гледаха усмихнато Бенджамин. Дали и тя не играеше роля? Всички ли бяхме подкупени? Аз с Матилда, Бенджамин с Рейчъл, Бойър с добро вино и добра храна, а шпионите на краля — с обещанието за един добър лов. Спомних си думите на Мандевил на идване към къщата. Дали зловещото влияние на храма не започваше да ни въздейства?
Ще ви кажа следното: аз съм роден негодник. Много ми е трудно да правя разлика между своите вещи и чуждите. Или поне ми беше трудно, но никога не ми е харесвала идеята да ме имат за глупак. Истина беше, че в Гластънбъри не открихме нищо, както не открихме и защо бяха убити Козма и Деймиън. Озърнах се наоколо. Бойър беше пиян. Бенджамин седеше потънал в мислите си или пък беше омаян от ласкателствата на Рейчъл. Мандевил и Саутгейт се наслаждаваха на гостоприемството на стопаните на имението, а Сантер, чието поведение беше най-малкото подозрително, се правеше на весел домакин.
Ударих чашата си в масата и се изправих. Разговорът за предстоящия лов между Бойър и Саутгейт замря, когато обърнах гръб към огъня, за да се постопля.
— Роджър — погледна ме объркано Бенджамин, — какво има?
Огледах ги.
— Уморен съм — подхванах аз. — Премръзнал съм и съм изтощен.
Протегнах ръка и започнах да разтварям пръсти един по един като учител пред ученици.
— Козма е мъртъв. Деймиън е мъртъв — погледнах Сантер. — Старата вещица е мъртва. Ако изпратите хора в гората, ще намерите вкочанения й труп в пещерата, която е наричала свой дом. Като за капак на връщане от Гластънбъри се натъкнахме на магия, навличаща проклятие.
Сантер учудено възкликна. Бойър ме зяпаше, замаян от пиене. Погледът ми се отправи към Бенджамин и Мандевил.
— Няма ли да му кажете?
— Роджър — намеси се Бенджамин, — най-добре си дръж езика зад зъбите.
— Глупости! — отвърнах. — Докато идвахме по пътя насам към къщата ви, сър Джон, попаднахме на „ръка на славата“ със запалена свещ между пръстите.
Зяпнали, тримата Сантер се взираха в мен.
— Изплашен съм до смърт! — креснах аз. — Из вонящите улички на Съдърк и Уайтфрайърс „ръката на славата“ се счита за непобедима магия. Това е предупреждение към всички ни. Някой тук иска да ни види мъртви. Някой в Темпълкъм или в земите около него. И аз не възнамерявам да съм заекът за примамка!
Напуснах залата, доста доволен от себе си и се качих в стаята си. Няколко минути по-късно дойде и Бенджамин. Влезе и сложи едно столче срещу леглото, на което лежах.
— Роджър, защо избухна така?
Подпрях се на лакът и вперих поглед в него.
— Отвън е тъмно и студено. Отново е валяло сняг. Бойър е доста пиян. Мандевил и Саутгейт са изплашени, а вие изглежда мислите само за Рейчъл.
Бенджамин се усмихна и размърда крака.
— Това ли те тормози, Роджър? Ревнуваш ли?
Тръшнах се на леглото и се разсмях. Бенджамин ме сграбчи за ръката.
— Кажи ми, защо ги наприказва такива? Обикновено си държиш езика зад зъбите. Ти си отговорен, схватлив слуга, който вижда всичко, но не казва нищо.
Лежах, зареял поглед в мрака.
— Може и да сте прав, господарю, но съм и изплашен. Заплашват ни, нападат ни, двама от спътниците ни са мъртви. Дебнем из замръзналите, опустели поля и нищо не откриваме. Да, ще ми се Рейчъл да ме гледаше със същия поглед, с който гледа вас — погледнах го печално. — Но всъщност тук се чувствам оплетен като пате в кълчища, господарю. Да бяха уличките на Париж или бордеите на Лондон, можех да се скрия или да отвърна на удара. Ами ако са ни изпратили тук, за да умрем, един по един?
Бенджамин потрепери и скръсти ръце.
— Имаме някаква следа — отвърна той. — Забелязах изражението ти, когато си тръгвахме от Гластънбъри.
— Какво ви каза Едред? — прекъснах го аз.
— Попитах го какво свързва толкова здраво сър Джон Сантер с Гластънбъри?
— И?
— Отначало Едред се опита да се измъкне, твърдеше, че сър Джон е просто местен земевладелец, но после призна, че сър Джон дава средства на абат Биър за изграждането на костницата. Каза ми и, че ако искам да науча повече, трябва да попитам сър Джон или абата. Е — усмихна се Бенджамин, — ти какво откри, Роджър?