— И къде живее голямото куче? — попитах аз.
Изпълненият със страх поглед на Матилда се насочи към градината. Тя също се изправи.
— Ако искаш да видиш кучето — рече тя едва доловимо, — иди на острова.
После се измъкна неусетно като призрак и изчезна в другата част на галерията.
Останах загледан през прозореца в мъглата, която се стелеше по полето и поглъщаше всичко по пътя си. Мислех за призраците на Матилда — тамплиерите, които под строй се отправяха в своите проядени от червеи ложета. Достатъчно бях научил за един ден, затова се прибрах в стаята си. Заключих вратата и си легнах, без да се събличам. Сънят ми беше неспокоен.
Глава дванадесета
На сутринта станахме рано и закусихме набързо. Саутгейт изгаряше от нетърпение ловът да започне, въпреки зловещото предупреждение от предишната вечер. Бойър го мъчеше махмурлук, погледът му беше мътен. Властен както винаги, Мандевил не ни обърна никакво внимание, докато даваше нареждания на шерифа да изпрати за още хора. Отношението му към Сантер беше подчертано сдържано.
Докато отивахме към конюшните, чух сър Едмънд да казва тихо на Сантер, че събитията в Темпълкъм надхвърлят неговите правомощия, затова щял да подготви завръщането си в Лондон, където щял да посъветва краля да изпрати тук свои съдии. Ако целта му беше да изплаши сър Джон, тогава беше я постигнал. Пристигнеха ли кралски съдии тук на юг, с тях щяха да дойдат и военните. Щяха да събират новобранци от селищата наоколо, да назначат съдебни заседатели, да търсят улики и нямаше да си тръгнат преди случаят да бъде разкрит и приключен. Сантер понечи да възрази, но Мандевил го отпрати с кратко движение на облечената си в ръкавица ръка.
— Въпросите ще почакат! — отсече той. — Днес отиваме на лов, утре заминаваме.
Останалите ни чакаха в двора, пълен с джавкащи кучета — източени, слаби ловджийски хрътки, черни, бели и кафеникави. Те опъваха нетърпеливо каишките си, а в другата част на двора група мастифи скимтяха в знак на протест срещу намордниците на страховитите им муцуни и камшиците на кучкарите. Матилда сновеше насам-натам с чаши греяно вино. Ехтяха виковете на конярите, докато конете биваха извеждани, оседлавани и приготвяни за ездачите. Конете на Саутгейт и Бойър бяха с буен нрав, вдигаха се на задните си крака и ритаха във въздуха с подкованите си копита. На господарите им трябваше известно време, за да ги възседнат.
Накрая всички бяхме на седлата, пихме по една последна чаша. Ловците бяха изпратени напред. Лаят на кучетата раздра тишината и студения селски въздух.
Не беше валяло отново. Небето бе все така забулено в облаци, но въздухът беше свеж и не толкова мразовит. Излязохме през задната порта на имението. Тръгнахме по пътека през гората. В началото яздехме заедно, но отпочиналите коне, особено тези на Бойър и Саутгейт, принудиха дружината да се раздели. Прекосихме гората и излязохме на билото на неголямо възвишение, под което се простираха покритите със сняг поля. Сред тях имаше пръснати по-малки и по-големи горички. Следотърсачите и викачите вече бяха там, сред суматоха от сняг, викове, крясъци, джавкане и лай. Ловците се спуснаха към тях.
Бенджамин и аз останахме горе на билото. Наблюдавахме как останалите отново навлизат в гора. За кратко се възцари тишина, после кучешкото джавкане премина в непрестанен кучешки лай. Виковете и просвирванията на роговете насочиха право към нас добре охранен елен и две кошути, които изскочиха между дърветата и прекосиха полянката. Изпод копитата им хвърчеше сняг. Сантер наду рога и поведе настървените ловци надолу по хълма. Еленът беше излязъл на открито, след него кучетата бягаха като тъмни сенки по снега. Ловът беше в разгара си.
Трудно е да се опише точно какво и как се случи. Заедно с конярите ние се спускахме по хълма. Сантер, главният ловец, Бойър, Саутгейт, Мандевил, Бенджамин и аз самият. Лейди Биатрис и Рейчъл бяха отклонили поканата да дойдат. Бойър и Саутгейт първи се откъснаха, буйните им коне бяха жадни да потичат на воля след ограниченията на конюшнята.
Пришпорвахме конете си и раздавахме удари с камшици. Спуснахме се до подножието на хълма, като се мъчехме да не изоставаме, въпреки снега, който ни затрудняваше. Внезапно конете на Бойър и Саутгейт сякаш полудяха. Изправиха се на задните си крака, после се втурнаха в бесен галоп, бързи като светкавица. Бенджамин и аз ги последвахме, понеже разбрахме, че и двамата ездачи са изгубили контрол върху животните. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Както и на вас, младежи, ви е добре известно: случи ли се да изгубите контрол над коня, най-добре е да скочите от него възможно най-бързо. Бойър и Саутгейт се опитаха, но сякаш не можеха да измъкнат ботушите си от стремената, а вече бяха изпуснали юздите.