Саутгейт успя да измъкне левия си крак и го преметна през гърба на коня, но десният му крак остана заклещен. Конят се изправи на задните си крака, Саутгейт политна от седлото и падна, кракът му продължаваше да е в стремето. Конят го повлече. Конят на Бойър галопираше все по-бързо между дърветата. Бенджамин се провикна към Сантер и Мандевил да последват шерифа, а ние двамата насочихме конете си след Саутгейт, когото конят влачеше по земята като парцалена кукла. Бенджамин се изравни с коня му и с изключително умение, по правилата на ездаческото изкуство, се наведе и съсече ремъка под корема на коня, като така разхлаби стремето на Саутгейт.
Слязохме от конете и се приведохме над него. Бог ми е свидетел, той представляваше ужасяваща гледка. Целият беше в рани. Стенеше, отвори очи и загуби съзнание.
Бойър не беше извадил по-голям късмет. Конят му стигнал до дърветата, където той бил повален от дебел, ниско провиснал клон. Паднал от седлото и конят го повлякъл навътре сред дърветата и къпинака, а тялото му се удряло о дънерите.
Ловът беше прекратен. Кучкарите и ловците бяха отпратени. Бенджамин им нареди да се върнат в имението и да донесат носилки, вино и превръзки.
Мандевил и Сантер скоро се показаха сред дърветата. Последният носеше в ръка арбалет. Трупът на Бойър лежеше на предния лък на седлото. Въпросите бяха излишни. Цялото тяло на Бойър беше покрито с тежки рани, които обезобразяваха лицето му, отпуснатата глава показваше, че вратът му е счупен. Бе се наложило Мандевил да застреля полуделия кон, за да освободи тялото.
— Саутгейт? — попита той сломено.
— Ще оцелее — отвърна Бенджамин. — Или поне така си мисля.
Посочи левия крак на Саутгейт.
— Счупен е лошо, също и едната му ръка Само Бог знае какви още наранявания има.
Мандевил коленичи в снега до своя лейтенант. Имаше жалък вид.
— Всичко свърши — простена той. — Кралят няма да се примири с тази загуба.
Бенджамин му даде насила да пие от кожения мях с вино.
Тялото на Бойър веднага беше покрито с платнище, поставено в сандък от чамови дъски и покрито със сняг. Натовариха го на една каруца и го изпратиха към Тонтън.
След като се върнахме в Темпълкъм Мандевил, все още ужасен, взе да снове напред-назад като пленено животно. Обиждаше Сантер, нареждаше на лейди Биатрис да престане да пищи и заповяда на слугите да слязат в селото и да му доведат знахарка, която да се погрижи за Саутгейт. Ранения отнесоха в стаята му.
По-късно през деня пристигнаха две старици. Блед като призрак, Мандевил им обеща каквото пожелаят, стига само да излекуват спътника му. После си приготви багажа и заяви, че напуска Темпълкъм и реквизира коне и карета, с които да се премести в абатството в Гластънбъри.
От Темпълкъм изчезнаха и последните следи от жизнерадост. Тримата Сантер внимаваха да стоят по-далече от Мандевил, който крачеше по галериите и коридорите и крещеше заповеди към слугите и войниците на мъртвия шериф. Когато се натъкна случайно на Сантер в голямата зала, Мандевил обвинително го посочи с пръст.
— Тръгвам си, сър Джон, но напролет ще се върна с техни превъзходителства кралските съдии и с хиляда копиеносци!
— Сър Едмънд? — обърна се към него Бенджамин.
— Какво искате, Даунби? — сряза го ядно Мандевил, без дори да си направи труда да се обърне към него.
— След като си тръгнете от Темпълкъм, в Гластънбъри ли ще останете?
— Да. Напускам тази преизподня и ви препоръчвам да последвате примера ми.
— Саутгейт не бива да бъде местен.
— Ако остане тук, ще умре — изсъска Мандевил.
— Тогава го откарайте само до селото. Може да го оставите в къщата на свещеника, където да го пазят войници. Сър Едмънд, умолявам ви, изчакайте с пътуването. Не можем да си тръгнем оттук — настояваше Бенджамин. — Въпреки че не е валяло сняг, пътищата са замръзнали. Саутгейт ще умре преди дори да стигнете до селото. Пък и какво ще каже кралят?
Мандевил гледаше упорито пламъците в огнището.
— Не трябваше да викам Бойър тук — простена той. — Забравих за Бъкингам.
Прехапа устни и погледна към Бенджамин.
— Бойър ни съдействаше за унищожаването на Бъкингам. Бил е обречен. Но как? — запита се той вяло. — Как са успели да подлудят конете? Ако откриете това, мастър Даунби, обещавам ви да остана, докато не приключим със задачата.
— Господа!
Обърнахме се. Рейчъл, ослепителна в тъмнопурпурната си рокля, стоеше на вратата на залата.
— Господа — поздрави ни тя и влезе. Изражението на лицето й издаваше решителност. — Господа, и най-вече вие, сър Едмънд. Баща ми е обезумял. Майка ми ридае безспирно. Възразявам срещу това да обикаляте из къщата и да крещите на слугите ни, сякаш сте някакъв мародер. Ние също скърбим за смъртта на Бойър, а за раните на мастър Саутгейт ще се погрижим.