— Видя ли, Роджър, използвах стълбата, за да се измъкна от църквата. Не оставих никакви следи под прозореца и използвах същата тази стълба, за да залостя капаците.
Бенджамин опита да стопли премръзналите си пръсти с дъха си.
— По същия начин съм можел да отворя резето и отвън.
— Ами това отвътре?
Бенджамин сви рамене.
— Може и да е било спуснато, а може и да не е било. Помниш ли какво беше, когато влязохме с Мандевил и останалите? Беше тъмно, всеки може да се е промъкнал в трансептите и да го е залостил. И не забравяй, Роджър — добави Бенджамин, — когато прозорецът е хлопнал, може и вътрешното резе да е паднало само.
Взе стълбата и я пъхна в покритите със сняг храсти.
— Сега какво, господарю?
Той обгърна раменете си с ръце.
— Ако трябва да бъда напълно честен с теб, скъпи ми Роджър, не знам. Но иди в стаята си и ме чакай там.
В стаята ми ме чакаше Матилда. Засмях се и я сграбчих, но тя не беше в настроение за забавления. Огледа се страхливо и аз се запитах, дали пък в стените няма скрити дупки за наблюдение.
— Чуй ме — просъска тя. — Ти не причини зло на баща ми, затова чуй какво ще ти кажа. Тази вечер тамплиерите ще се срещнат на острова.
Поклатих глава недоверчиво.
— Ще се срещнат — настоя тя. — Казвам ти истината. Повече не мога и няма да ти кажа. Слез до езерото. Ще те чака лодка, но не тръгвай, докато не видиш светлините. Огледай внимателно острова и ще видиш, каквото искаш.
Тя ме отблъсна.
— Друго не мога да сторя за теб — повтори тя и си тръгна.
Господарят ми се върна. Беше потънал в мислите си и изглеждаше малко объркан. Наложи се да му повторя казаното от Матилда два или три пъти. Прехапа устни и ме изгледа.
— Как можем да бъдем сигурни, че не е клопка?
— Не вярвам да е. Всичко се връзва, господарю. Острова, внушаващата ужас постройка… И двамата знаем, че тъкмо в нея е отговорът на мистерията.
— Дали? — попита Бенджамин. — Дали наистина в нея се крие отговорът?
После се оттегли.
Глава тринадесета
Настроението, което цареше в дома на Сантер, не предразполагаше към каквито и да било тържества и угощения. Мандевил странеше от всички, терзаеше се от участта, сполетяла Саутгейт, и се питаше кога ще дойдат още войници. Затова хапнахме набързо студена храна и се прибрахме по стаите си, където трябваше да изчакаме до полунощ. Сякаш чакахме цяла вечност. Напрегнато следяхме как пламъка на часовата свещ поглъща восъка от пръстен до пръстен.
Щом стигна дванайсет, Бенджамин и аз си сложихме ботушите, запасахме коланите с мечовете и безшумно се измъкнахме от къщата. Стори ни се, че цялата къща спеше, макар, както вече казах, тя самата сякаш беше живо същество. Случваше се да поспираме. Сърцата ни биеха бясно. Струваше ни се, че всяка наша стъпка се съпровожда от зловещо скърцане, от което ни настръхваха косите. Вмъкнахме се в залата, прекосихме кухнята и излязохме през малка странична врата.
Да искаше сатаната да избере най-непрогледна нощ, щеше да избере тази. Нямаше нито луна, нито звезди. Студен, режещ вятър свиреше и люлееше сухите клони на дърветата, блъскаше снега от тях и той падаше по главите ни. Искаше ми се да носехме запалени факли, но Бенджамин не се съгласи.
— Тръгнали сме по следите на хора, които търсят закрилата на нощта, Роджър. Нека се държим като тях.
Подхлъзвахме се и се пързаляхме на излизане от двора пред конюшнята, където конете процвилваха неспокойно, минахме покрай църквата на тамплиерите и се спуснахме към проблясващото езеро. Приклекнахме — два черни силуета на снега — и през мъглата настоятелно заоглеждахме неясните очертания на острова. В началото не виждахме нищо. Очите ни засълзиха и ни заболяха от взиране в мразовития нощен въздух.
— Виждам нещо — прошепнах аз.
Бях вторачил поглед в мрака. Отначало наистина нищо не виждах, но после зърнах светлина от факла. Една или две. Пламъците играеха, сякаш някой вървеше из острова.
— Хайде, Роджър!
Бенджамин и аз заслизахме, хлъзгайки се, надолу към брега. Видяхме лодката, прътът стоеше на кърмата, сякаш някой призрачен лодкар ни очакваше, за да ни откара до острова. Качихме се, Бенджамин седна при носа, а аз забих пръта в тинята. Парчета лед се понесоха по повърхността на водата. Опитвах се да не мисля за смразяващия тялото и сетивата вятър и да не чувам плисъка на ледените черни води. В началото бях несръчен, но постепенно старите ми умения се възвърнаха. (Не забравяйте, че съм родом от Норфолк, а там на умението да плаваш с лодка се гледа толкова естествено, колкото и на умението да ходиш на двата си крака.) Въпреки всичко ще ви кажа, че с Бенджамин постъпихме глупаво. И на нас ни се случваше да грешим. Грешките ни бяха плод на прибързаност, на нетърпението, характерно за младостта. Понякога се измъквахме живи от премеждието на косъм и тъкмо такъв беше случаят онази нощ в леденото езеро. След няколко оттласквания с пръта усетих вода в краката си. Бенджамин се обърна. В тъмното лицето му беше като бяла маска. Той също беше почувствал водата, след като бях избутал мощно лодката напред — а и заради движението на водата вече доста се бяхме отдалечили от брега.