Върнах се в Ипсуич ни лук ял, ни лук мирисал и уверих Бенджамин, че слагам край на благотворителността си в полза на бедните в Лондон, като мисля, че занапред вероятно ще е най-добре да му помагам в управлението на имението. Изгледа ме особено, в честните му сиви очи се прокрадна усмивка и после се върна към сметките, които преглеждаше.
Наблюдавах мургавото умно лице, обкръжено от тъмни коси и отчаяно се чудех дали господарят ми е най-хитрият човек, когото някога съм срещал или е самото въплъщение на наивността.
Времето минаваше и в един от онези последни златни есенни дни, точно преди Вси светии, когато слънцето припича и на човек му се струва, че лятото се е завърнало, бях в една купа сено с някакво девойче от селото — жизнерадостна и преливаща от щастие мома, миловидна и с гореща кръв. Тъкмо я уверявах, че връзките на корсажа й са твърде здраво завързани, а тя през смях току ме перваше леко по нахалните пръсти. Съпротивата й отслабваше, вече се заливаше в смях, когато изведнъж чух, че Бенджамин ме вика:
— Роджър, Роджър. Ела бързо!
Хвърлих поглед от купата сено. По бяла риза, отворена на врата и с тесни панталони до коляното, господарят ми подскачаше от един крак на друг, сякаш се опитваше да напъха крака в ботушите си.
— Тук съм, господарю!
— Какви ги вършиш, Роджър?
Просъсках на фустата да не вдига шум, смъкнах се надолу и наперено заявих, че съм се опитвал да проследя хода на слънцето.
— Толкова си любознателен, Роджър — измърмори той, — умът ти непрестанно търси отговора на разни въпроси.
Господарят ме забута нагоре по тревистия хълм, върху който се издигаше къщата.
— Какво има? — попитах.
Бенджамин посочи към прашната пътека, която слизаше към главните порти.
— Ездачи, Роджър. Според мен са пратеници на скъпия ми чичо.
Засених очи с ръка и видях облаци от бял прах, веещ се от вятъра флаг, ярките дрехи на конниците и облеченият изцяло в черно ездач, който ги предвождаше. Сърцето ми се сви. Дългата ръка на скъпия чичо отново ни беше достигнала. Щом изпращаше личния си секретар и съветник, магьосника доктор Агрипа, налице бяха кървави дела.
Приехме посетителите в просторната зала, наскоро боядисана и облицована с дърво, на стената висяха щитове с фамилните гербове на Шалот и Даунби. Отведоха конниците, отряд наемници на Уолси, облечени с алените ливреи на кардинала в кухнята, за да утолят жаждата и да зяпат влюбено слугините.
Облеченият от глава до пети в черно доктор Агрипа потупваше с широкополата си шапка крака си, в очакване прислужниците да му поднесат студено бяло вино и сладкиши. През цялото време, докато с усмивка обменяхме незначителни новини, студените му, безцветни очи ме гледаха изпитателно.
Странен човек беше доктор Агрипа. И преди съм го споменавал. Непрекъснато му беше студено и не съм го виждал да се поти дори в най-нетърпимата жега. Истински магьосник. Макар с това негово кръгло и лъчезарно като на херувим лице, къса черна коса и усмивка, която така и не стигаше до очите му, да приличаше на благ селски свещеник. Изобщо не старееше, а след смъртта на Уолси се сдоби с дарбата да изниква на най-неочаквани места.
Онзи пират Роли, който продължава да кръстосва моретата благодарение на моето злато, веднъж ми каза, че срещнал Агрипа в Джеймстаун, Вирджиния. Как се е добрал до Новия свят знае само Бог и никой друг! Имаше донесение от някакъв шпионин, че го видял в Мадрид; години по-късно, когато бягах от удушвачите на Сюлейман, зърнах лицето му в навалицата, докато ме преследваха из потъналите в мръсотия улици на Константинопол. Само преди петнайсетина години го видях в двора, появи се в Бърфъм и изглеждаше на годините, на които беше в младостта ми. Попитах го по какъв въпрос е там. Той само се подсмихна и ме предупреди, че Мери, кралицата на Шотландия, затворена във Фодърингей, заговорничи за смъртта на Елизабет. После изчезна.
Агрипа беше магьосник с дарбата да вижда бъдещето и веднъж ми каза, че смъртта ми ще бъде най-неочаквана и неговите думи са една от причините да не изпускам от поглед това нищожество капелана. Странен човек. Дали пък Агрипа не беше самият Скитник Евреин, осъден да броди по земята надлъж и нашир за вечни времена? Веднъж попитах няколко равини за легендата. Изгледаха ме сърдито и заклатиха глави.
(Между другото, евреите ми допадат. Много ми напомнят на ирландците. Обичат да спорят, държат на честта, на семейството и имат тънко чувство за хумор. Впрочем, публикувах трактат, в който доказвах, че в действителност не други, а ирландците са изгубеното племе на Израил. Основното ми заключение гласеше така: когато напускали Египет, Мойсей и Аарон събрали всички негодници заедно и ги наредили на края на колоната. След като израилтяните прекосили Червено море, съдбата на негодниците се обърнала и пътят им ги отвел в Ирландия. Трактатът е безкрайно занимателен, няма да е лошо да го прочетете.)