— Роджър — Бенджамин ме сграбчи за жакета. — Чуй ме! Матилда вече е избягала! Мислиш ли, че очаква да се върнеш? Винаги съществува някаква вероятност да се измъкнеш жив. Сега слушай, знам кой е убиецът. Знам и къде може са светият Граал и мечът на Артур!
Спрях.
— Защо не ми казахте по-рано?
— Не можех. Подозирах, че убиецът ще ни устрои засада и случилото се при езерото го доказа. Нека сега, Роджър, умолявам те, да се върнем в стаите си, да се стоплим, да поспим и утре, след като закусим в голямата зала, ще се изправя лице в лице с убиеца.
Господарят ми имаше свой начин на действие. Докато стигнем до стаите си, мисълта за опасността, от която се бяхме измъкнали, вече не ме разгневяваше, ами ме смразяваше от страх. Появиха се обичайните признаци: повдигаше ми се, коленете ми трепереха и се наложи да обърна три големи чаши с кларет, преди да бъда в състояние да си спомня дори кой ден от седмицата сме. Не ще и дума, опитвах всякак да измъкна от господаря какво бе открил. Но той седна на единствения стол в стаята ми, поклати глава и ми каза да си лягам, както и че било най-добре да спим тази нощ в една стая.
На сутринта след страховитото изпитание се събудихме в плачевно състояние. Бенджамин настоя да се избръснем, измием и да се преоблечем изцяло преди да слезем долу в голямата зала. Докато слизахме, се оглеждах за Матилда, но Бенджамин имаше право, от малката лисица нямаше и следа.
Семейство Сантер вече бяха седнали на масата, както и Мандевил. Господарят ми изчака, докато момчето от кухнята поднесе храната, после изведнъж се изправи, заключи голямата врата на залата, както и тези, които водеха към кухнята и помещенията, свързани с нея. Мандевил излезе от унеса си. Сър Джон Сантер зяпна, приличаше на собствената си сянка. Лейди Биатрис гледаше наплашено, а Рейчъл седеше като невинно дете, което чака да започне играта.
— Какво става, Даунби? — изграчи Мандевил.
Бенджамин е разкрил не е едно и две убийства и е заловил много убийци. Понякога играеше игри, въвличаше убийците в словесни сблъсъци, в които те накрая си признаваха. Но този път беше различно. Обиколи веднъж и после още веднъж масата на подиума. Постоя мълчаливо зад стола на всеки. После отново обиколи масата и застана между Джон Сантер и Рейчъл. Внимателно сложи ръка на рамото на мъжа.
— Сър Джон, вие убиец ли сте?
Сантер рязко се дръпна назад на стола си. Ако нечие лице можа за миг да се състари с години, то така се случи и с неговото.
— Какво искате да кажете? — запелтечи той.
— През първия ден от престоя ни тук, твърдяхте, че сте излезли от Темпълкъм, за да наобиколите владенията си. Не сте го направили. Вместо това сте яздили до Гластънбъри.
— Това не е престъпление.
— А защо малко преди да излезем от Лондон, онзи просяк ви предаде някакво съобщение?
— Аз…
— Излъжете ли — сряза го Бенджамин, — въпросът ще бъде отнесен до кралския съвет в Лондон.
Сър Джон се пресегна и въпреки ранния час си наля пълен до ръба бокал с вино. Пресуши го, сякаш дни наред не бе пил нищо. Мандевил вече беше застанал нащрек като ловджийска хрътка.
— Отговорете на въпроса, Сантер!
Сър Джон сложи чашата на масата.
— Докато бях в Лондон, платих на едни хора да открият дали в църквата на тамплиерите близо до Флийт Стрийт има някакъв намек за река Йордан или кивота на Мойсей.
— И откриха ли такава?
— Не.
— Какво ще ни кажете за абатството в Гластънбъри?
Сър Джон облиза устни.
— Двамата с абат Биър искахме да сложим край на целия този безсмислен тормоз — Сантер стрелна с поглед Мандевил. — Не се засягайте, сър Едмънд, но никой земевладелец в кралството не иска да се навъртате из владенията му, настървен за плячка. Използвах част от състоянието си, за да помогна за строежа на костницата в Гластънбъри. Мислех, че там може и да открият такава следа.
— И откриха ли? — попитах.
— Никаква.
Бенджамин пристъпи към лейди Биатрис, която седеше вдървена на стола си.
— Лейди Биатрис, какво знаете за всичко това?
Жената отвори и затвори уста. Поклати глава.
— О, напротив, известно ви е нещичко. Първият ви съпруг се казваше Мортимър, нали?
Лейди Биатрис кимна.
— Произхожда от род на кръстоносци, които притежавали имението Темпълкъм от незапомнени времена, така ли е?
Отново кимна.
— А девизът на рода Мортимър е: Age Circumspecte, нали? — Бенджамин ме погледна. — Шалот го откри в книгата с легендите в абатството в Гластънбъри.
— Така е — прошепна тя.
— Какво общо има всичко това с нас? — намеси се Мандевил.