— Съпругът ви беше ли тамплиер?
Лейди Биатрис зарея поглед, станал стъклен от ужас, някъде из залата.
— Мисля, че е бил — прошепна Бенджамин. — Когато орденът на тамплиерите е бил унищожен преди около двеста години, някои се измъкнали, приели нова самоличност, омъжили се и заживели живота си като обикновени благородници. Един от предците на вашия съпруг е бил такъв тамплиер. Въпреки всичко тамплиерите продължили да съществуват в тайни братства. Всяко едно от тях действало самостоятелно, а тайните на ордена се предавали от поколение на поколение — той леко пристъпи и сложи ръка на рамото на Рейчъл. — Вие сте посветена в тези тайни, нали, Рейчъл?
Младата девойка само се усмихна, представяте ли си, и продължи да си играе с пръстена на ръката си.
— Вие също сте в ордена на тамплиерите, нали? — нечуто каза Бенджамин. — Вашият баща ви е предал тайните им. След време сте щели да се омъжите и на свой ред да ги предадете на първородното си дете. В продължение на цели поколения — повиши глас Бенджамин — господарите на Темпълкъм са били част от тайния орден на тамплиерите.
Замълча.
— О, не, не и вие, сър Джон, нито лейди Биатрис, но според мен и двамата сте го подозирали.
— Невъзможно е! — извика Мандевил. — Та тя е почти момиченце.
— Тя е на осемнайсет — сряза го Бенджамин. — И ако не ме прекъсвате, сър Едмънд, ще ви кажа как се е случило всичко.
Заобиколи масата, слезе от подиума и застана с лице пред нас. Сантер и съпругата му приличаха на восъчни фигури, но лицето на Рейчъл беше порозовяло и тя седеше спокойно, сякаш не й тежаха никакви грижи.
— Господарите на Темпълкъм — подхвана Бенджамин — винаги са били тамплиери. Пазели тайните на ордена и са се срещали на тайни места със своите събратя. Такова тайно място вероятно е и къщата на онзи забравен от Бога остров. Като цяло тамплиерите през повечето време са били като семена, хвърлени в почвата, които чакат подходящото време да покълнат. Понякога някои от тях прораствали и нетърпеливо разцъфвали, най-вече по време на бунтовете и размириците срещу нашите владетели от династията на Тюдорите. Въпреки всичко най-вече се задоволявали просто да седят, да наблюдават и да чакат. Хопкинс, макар и с помътен разум, също е бил такъв тамплиер.
Бенджамин замълча, за да събере мислите си.
— Тамплиерите открай време са търсели жадно светите реликви, Граалът и мечът на Артур, Екскалибур, но така и не ги открили. Стигало им и това, че никой друг не успял да се добере до тях — Бенджамин погледна Мандевил. — Хопкинс сложил началото на веригата от нещастни събития. Бил обсебен от мисълта за реликвите и вярвал, че ако ги открие, орденът на тамплиерите ще стане отново могъщ. Лорд Бъкингам, също тамплиер, бил посветен в тайната на Хопкинс. Получил съобщение от него и дошъл в Темпълкъм, но попаднал в клопката, устроена му от кардинала. Хопкинс и Бъкингам платили с живота си.
Бенджамин стрелна с очи Рейчъл.
— Според мен тамплиерите имат таен закон, според който пострада ли тамплиер, за него се отмъщава. Задала се и още по-голяма опасност: негово величество кралят се заинтересувал живо от реликвите и настоявал да бъдат намерени. Затова тамплиерите нанесли своя удар.
Мандевил потропа по масата.
— Твърдите, че Бъкингам е бил тамплиер?
Бенджамин се подсмихна.
— Я, стига, сър Едмънд. И римски кардинал да беше, съдбата бе предопределена. Не си играйте с мен. На Бъкингам е била устроена засада, той се е хванал и е загубил живота си по две причини: заради кралската кръв във вените си и заради омразата на чичо ми към него.
Бенджамин не сваляше очи от него.
— Хопкинс е бил предател и може би заслужено е платил с живота си, но Бъкингам е бил невинен. Смъртта му е убийство, извършено с помощта на закона.
— Ще предам на кардинала думите ви!
Бенджамин сви рамене.
— Правете, каквото искате. Кардиналът, моят чичо, просто ще ви се изсмее и ще отдаде думите ми на младежкия ми плам. Казвам онова, което хиляди други мислят.
Мандевил сведе поглед към Рейчъл, която седеше, сплела ръце като молеща се монахиня. Изглеждаше омаяна от Бенджамин, сякаш насред студена зимна вечер той разказваше история, изпълнена с тайнствени приключения, а тя бе просто обикновен слушател.
— Не мога да повярвам — заинати се Мандевил, — че това момиче е удушило с въже двама опитни агенти като Колкрафт и Уорнам.
— Хайде, хайде, сър Едмънд — отвърна Бенджамин. — Чувал съм, че в Испания просячетата така добре боравят с въжето, че за секунди могат да удушат прав, здрав и силен мъж. Не е било трудно и за Рейчъл.
Бенджамин разпери ръце.