— Сър Джон — Бенджамин заговори бързо, — в Темпълкъм има тайни проходи и изходи, прав ли съм?
Сър Джон кимна.
— Има — рече той някак унесено.
— Тогава, сър — заяви Бенджамин, — на ваше място щях да опаковам ценните вещи и незабавно да потегля към крайбрежието, като се старая да взема колкото е възможно повече преднина, та да не ме настигне яростта на краля. Това е единствената ви възможност — настоя той. — В противен случай кралските правници ще изплетат мрежата си и вие ще увиснете на бесилката в Тайбърн. Най-добре е да тръгвате.
Бенджамин се изправи, ослушвайки се внимателно.
— Слугите ви са много схватливи, сър Джон. Вече са напуснали имението. Предлагам ви и вие да сторите същото.
Глава четиринадесета
Напуснахме голямата зала и изведнъж си дадох сметка колко истина има в думите на Бенджамин. Отидохме до кухнята. Огънят в огнището беше загаснал, а сред пепелта седеше малоумно момче и се усмихваше. Навън настланият с каменни плочи двор също беше опустял. Нямаше ги конярите и останалите слуги от конюшнята. Всички си бяха тръгнали. (Като се замисля сега в напускането на прислугата нямаше нищо необичайно. Бил съм в много къщи на могъщи господари, които опустяваха начаса, щом господарят им загубеше кралското благоволение. Слухът се разпространяваше с чудовищна бързина и предизвикваше винаги бягство и след бягството — разруха.) Чуваха се само тежките стъпки на войниците по коридорите.
Сър Джон и лейди Биатрис излязоха от залата и като сенки се промъкнаха нагоре по стълбището. Бенджамин имаше право. В този миг цялото внимание на Мандевил беше съсредоточено върху Рейчъл, но щом пристигнеха войниците, сър Джон и лейди Биатрис щяха да бъдат арестувани. Старият Хенри нямаше да прояви съчувствие.
— Хайде — измърмори Бенджамин, — да се скрием от бурята в стаята ти.
Качихме се по стълбището. Войниците вече влизаха в стаите с намерение да претършуват всичко и да заграбят каквото им хване окото. Прислужниците също си бяха тръгнали и аз наблюдавах с удивление как тази величествена и уредена къща потъваше в хаос. Очаквах с трескаво любопитство да науча какво имаше да ми казва Бенджамин, но той отказа да го направи преди да сме завъртели ключа на моята стая зад гърбовете си.
— От самото начало ли знаеше, че е Рейчъл? — попитах аз.
— Не, подозирах неколцина. Включително Мандевил и Саутгейт, сър Джон и съпругата му. Но всяко убийството следва своя собствена логика, а всички подробности сочеха към Рейчъл — той започна да изброява на пръсти: — Алените шнурове, лесния достъп до барута в подземията на Темпълкъм, убиецът в църквата на тамплиерите трябваше да е бил дребен и гъвкав, да не забравяме и поведението й в нощта на убийството на Козма, и после, когато открихме тялото на Деймиън в параклиса.
— А как успяхте да я накарате да си признае?
— А! — Бенджамин се излегна на леглото и впери поглед в наклонените греди на тавана. — Ще се наложи да потърпиш, докато се върнем в Лондон за тази част от историята. Засега е по-добре да поизчакаме малко.
Затвори очи и аз останах да скучая и да дебна за всяко отваряне на врата или забързани стъпки на войник. Мандевил дойде, за да изрази благодарностите си, видът му обаче не можеше да прикрие природата му на отмъстителен преследвач.
— Никъде не откривам сър Джон или лейди Биатрис — настоятелно заяви той.
Бенджамин се размърда тежко.
— Знаете ли къде са, мастър Даунби?
— О, за Бога, намерихте си плячка, а кралят ще получи Темпълкъм и околните земи. Ако Сантер са се измъкнали, оставете ги по живо, по здраво!
Мандевил пристъпваше от крак на крак.
— Кралят ще научи за бягството.
— Негово величество кралят ще научи и как сме дали всичко от себе си, за да разкрием случая — усмихнах се аз. — Да не беше мастър Даунби, кой знае как щеше да свърши цялата история, нали така?
— Бихте ли ми казали как се държи мистрес Рейчъл сега? — попита Бенджамин.
— Студена, въздържана и без следа от разкаяние за стореното.
Бенджамин се претърколи на леглото, оставяйки едната си ръка пъхната под главата. Вдигна очи към Мандевил.
— Няма да я нараните, нали? Без грубости и насилие.
Мандевил отклони поглед.
— Сър Едмънд, искам да ми дадете думата си или ви обещавам — кардиналът ще научи за събитията тук! Сър Едмънд — настоя Бенджамин, — длъжник сте ми.
— Имате думата ми — с усилие изрече Мандевил. — Тя ще получава храна и вода. Утре тръгва за Лондон.