Запъти се към вратата и внезапно се обърна.
— Саутгейт ще остане тук с неколцина от войниците до завръщането ми, когато няма камък върху камък да оставя от това гнездо на предатели!
Излезе и тръшна врата след себе си.
По-голямата част от деня прекарахме в стаята си. Готвено с месо и кана вино ни донесе някакъв войник, а после аз се поразтъпках из галерията. Скъпите тъкани и гоблените по стените бяха раздърпани, а всички ценни предмети в голямата зала бяха задигнати. Кухненските помещения бяха разграбени. Войниците бяха превърнали ъглите на стаите в нужници. Някой безсърдечен мръсник бе застрелял две ловджийски хрътки. Темпълкъм изглеждаше така, сякаш французите бяха нападнали имението и го бяха оплячкосали.
Поразходих се в ледената нощ. Въздухът беше мразовит. Чудех се дали да не посетя Рейчъл, за да се уверя, че Мандевил спазва дадената дума. Чувах как зад гърба ми се троши покъщнина, виковете на войниците, мириса на огнищата, стъкмени из помещенията, за да се приготви храна. Дори на мен, макар да не се гнусях от кражби, тази безсмислена разруха ми дойде в повече. Бях на половината път между Темпълкъм и параклиса и тъкмо щях вече да се върна, когато от храсталака изникна тъмна сянка.
— Мастър Шалот! Мастър Шалот! В името на Бога!
Огледах се. Не видях никакви войници, затова се промуших в храстите и се натъкнах на Матилда.
— Свършено ли е с Темпълкъм? — попита тя.
— Да. Сантер се измъкнаха. Мандевил арестува мистрес Рейчъл.
Момичето преглътна хлиповете си. Спомних си за ледените води на езерото и я сграбчих за раменете.
— Можеше да ни убиеш! — изсъсках.
Погледна ме със страх. По пребледнялото й лице и втренчения поглед разбрах, че не знаеше какво се е случило.
— За какво говорите? — нечуто попита тя.
— За нищо — отвърнах. Отпуснах ръце. — Знаеше ли, че Рейчъл Сантер е водачът на местните тамплиери?
Момичето сви рамене.
— Подозирахме, но нямахме доказателства. Срещахме се понякога на острова, но водачът ни прикриваше лицето си с качулка и маска. Получавахме заповеди и нареждания какво да правим.
Облиза устни и страхливо погледна над рамото ми към къщата.
— Беше ни казано, че не сте ни врагове, мастър Шалот. Наредиха ми да се сближа с вас — примъкна се леко към мен. — Какво ще стане с нас? — рече умолително.
— Сър Джон и лейди Биатрис — отвърнах, — трябва да са вече в открито море, на път за чужбина. Мистрес Рейчъл ще бъде отведена в Лондон.
— Ами ние?
— Кажи на хората си да бягат колкото е възможно по-надалеч от Темпълкъм. Най-вече баща ти.
— Къде да идем? — проплака тя.
Видях ужаса в очите на горкото момиче и си дадох сметка, че са я използвали и нищо повече. Рейчъл Сантер беше използвала всички в името на своя древен орден. Развързах кесията си (да, аз не отивам никъде без кесията си) и отброих десет златни монети — истинско богатство, после извадих неголям златен пръстен от пръста си и ги сложих в ръката й.
— Вземи детето си и баща си — рекох — и след седмица последвайте сър Джон и лейди Биатрис в чужбина. Друго не мога да направя за теб.
Запътих се обратно към къщата. Чувствах се смел и благороден като Хектор.
— Роджър!
Обърнах се и видях в тъмнината пребледнялото лице на Матилда.
— Тръгвай! — настоях.
— Говорят, че си негодник, но у теб има повече почтеност, отколкото във всички тях. Сбогом, Роджър Шалот!
Пред погледа ми сенките се раздвижиха, Матилда изчезна, а аз се върнах в къщата. Тогава реших да си възстановя разходите за Матилда и награбих каквото ми сърце хареса. Така или иначе цялата къща беше пълна с ловко пипащи мошеници. Прибрах се в стаята си с инкрустирана със скъпоценни камъни чаша, която задигнах от ръцете на някакъв пиян войник. Все пак всеки труд се заплаща, а аз исках и да припечеля нещичко.
Бенджамин лежеше и похъркваше на леглото ми като дете, затова излязох отново и заскитах из галериите. Мандевил отчаяно се мъчеше да установи някакъв ред, а същевременно се готвеше да замине за Лондон още на следващата сутрин.
— Двамата с Даунби с нас ли ще се върнете? — рязко ме попита той.
— Налага ли се?
Сви рамене.
— Вие решавате. Аз трябва да заведа задържаната в Лондон и да докладвам лично на краля.
— Може ли да видя мистрес Рейчъл?
— Защо?
— Искам да се сбогувам с нея.
Мандевил ме погледна подозрително.
— Господарят ми нареди така — с лекота излъгах аз.
(Всъщност знаете ли, че като млад изглеждах невинен като ангел, тъкмо когато лъжех?)
— Тя вече не е в своята стая. Отведохме я в едно от подземията под голямата зала. Не е лишена от нищо.
— Господарят ми е племенник на кардинала — напомних аз.