Мандевил се навъси и повдигна рамене.
— Ела! Ще те заведа.
Проходите под голямата зала бяха осветени от факли и охранявани от войниците на Бойър. Спряхме пред обкована с желязо врата.
— Отворете! — заповяда Мандевил.
В подземието миришеше на мухъл, но дори в това мрачно и отблъскващо място долових парфюма на Рейчъл. Девойката седеше на един нар и изглеждаше спокойна, дори ведра. Посрещна ме с усмивка.
— Добър вечер, мастър Шалот. Дойдохте да злорадствате ли?
Мандевил затръшна вратата зад гърба ми и завъртя ключа.
— Място достойно за принцеса, нали, Шалот?
Огледах мрачното помещение. Високо на една от стените мъждукаше светилник, а на разнебитената маса трепкаха вонящи лоени свещи.
— Домъкнати са от конюшните — обясни Рейчъл, проследила погледа ми.
Измъкнах стол изпод масата и седнах срещу нея. Изглеждаше бледа и уморена, но припряно ме увери, че не й липсва нищо. Не гладувала и не я тормозели. Мандевил махнал войника, който трябваше да стои на стража в килията й и непрекъснато да я дебне с поглед.
— Проверяват често какво правя — засмя се тя, — но тук няма какво да правя. Изпитвам неудобство, когато ползвам отходното място, но ми се струва, че войниците са заети повече да плячкосват, отколкото да гледат какво правя. Предполагам, че майка ми и сър Джон са заминали, така ли е?
Кимнах.
— Така си и мислех.
— Защо извършихте всички тези убийства? — попитах аз.
Рейчъл сви рамене и погледна през рамото ми към пламъка на свещта.
— Тамплиерите съществуват от векове — отвърна тя — и Темпълкъм е техен дом. Тук, в тази къща, Роджър, чувствам как духовете им ме обграждат и ме поздравяват за стореното. Мандевил и други злодеи като него убиха Бъкингам, а онзи тлъст негодник в Уестминстър реши да сложи мръсните си ръце върху най-светите реликви на християнството — тя сви рамене. — Беше въпрос на внимателно обмисляне.
— Но защо всички тези убийства?
— Заслужаваха да умрат. Господарят ти е много проницателен. С Уорнам и Колкрафт беше лесно: пияни до безсъзнание, пък и не заслужаваха прошка за стореното от тях зло. Козма и Деймиън? — тя се усмихна. — Те бяха по-умни, отколкото си мислиш. Те двамата са подправили писмата, които се предполага, че е писал Бъкингам.
— Ами мистрес Хопкинс?
Тя отклони поглед.
— А старата нещастница?
— Тя изпълни своята роля. А щом аз можех да я подкупя, същото можеше да стори и Мандевил. Трябваше да й затворя устата. — Рейчъл се изкиска като момиченце, което е сторило някоя пакост. — Опитах се да ги посплаша. Наистина си мислех, че Мандевил ще изгуби самообладание и ще си тръгне. Но не го стори, затова се наложи да се разправя с Бойър и Саутгейт.
— Какво знаеш за светия Граал и Екскалибур?
Тя поклати глава.
— Един Бог знае къде са — изгледа ме изпод вежди. — Може пък не друг, а господарят ти да ги открие, а?
Сграбчи ръката ми.
— Каквото и да се случи, не трябва да попаднат в ръцете на Хенри Тюдор! Ще ми дадеш ли думата си да направиш всичко възможно да не ги получи?
Какво можех да сторя? Момичето ме гледаше умоляващо. Забравих злодеянията й. Забравих, че е хладнокръвна убийца и й обещах да сторя всичко по силите си.
— Какво ще стане с Темпълкъм? — промърмори Рейчъл.
— Всичко си има край — отвърнах й. — Кралят ще конфискува имението и ще го даде на някой свой приближен. Кой знае? Може би сър Джон ще се върне и ще си откупи помилването.
— Не ми се вярва — отвърна Рейчъл. — Повече няма да се върнат тук.
Спусна краката си през ръба на леглото и седна толкова близо до мен, че коленете ни се допряха. Вперих поглед в странните й очи и разбрах, че въпреки хладнокръвното й поведение, женските й хитрини и миловидната й красота, Рейчъл беше с помътен разсъдък. Скоро щях да науча защо.
— Нито Сантер, нито майка ми ще се върнат тук — тя ме улови за ръка. — Няма защо да крия. Разбираш ли, Роджър, баща ми беше тамплиер. Обичаше Темпълкъм и ме посвети в тайните си. Сър Джон беше негов приятел. Често ни посещаваше като гост и заедно с майка ми, която се плашеше от странните привички на татко и близката връзка между нас двамата, замислиха убийството му.
— Как така?
— Баща ми беше убит по време на езда. Не помниш ли, че когато донесоха тялото на Бойър, майка ми изпадна в истерия, тъй като и баща ми беше убит по същия начин? А аз просто повторих стореното вече от нея. Накарах конете да буйстват, намазах шпорите с живак… Господарят ти го подозираше. Тъкмо това ми прошепна, когато ме отведе настрана от останалите в голямата зала. Каза ми, че ако призная, ще направи така, че лейди Биатрис и Сантер да платят за престъплението си. — Тя се засмя и потри ръце. — Изгнанието е достатъчно наказание.