— Още нещо — полюбопитствах аз, — господарят ми ти каза и друго, какво беше то?
— А! — Рейчъл отново се метна на леглото си. — Това трябва да ти каже лично мастър Даунби.
Станах и бутнах стола настрани. Тя ме погледна.
— Какво ще ми сторят в Лондон?
— Истината ли да ти кажа? — попитах я грубо.
— Истината.
— Ще те изтезават, за да измъкнат от теб имената на останалите тамплиери, за да разберат дали си разгадала гатанката на Хопкинс и най-вече за да им кажеш името на предводителя на всички тамплиери.
— Но аз не го знам. А после?
Приклекнах до нея и нежно я погалих по лицето.
— Кралят е жесток човек. Ще изгориш на кладата в Смитфийлд.
В очите й проблесна страх, но погледът й не трепна.
— Тогава ми остава да се моля — рече ми тя. — Моля те, мастър Шалот, ще помолиш ли сър Едмънд ми донесат молитвената броеница? Войниците надали са я откраднали. Стара е, но ми е подарък от татко. Моля те, нека ми я донесат.
Съгласих се и тръгнах към вратата.
— Роджър.
Погледнах я през рамо. В очите ми напираха сълзи. Рейчъл изглеждаше толкова красива, толкова уязвима. Струваше ми се невероятно, че е извършила толкова ужасни престъпления. В известен смисъл вината беше на майка й, заради нея Рейчъл беше изгубила разсъдъка си.
— Сбогом, мастър Шалот.
Потропах на вратата и Мандевил ме изведе.
— Какво поиска тя? — попита той.
— Нищо — отвърнах. — Ще се обърне към Бога. Обхваната е от желание да се моли и иска да й донесете молитвената броеница.
Мандевил ме погледна и за миг ми се стори, че ще откаже.
— Я стига, човече! — настоях аз. — Удовлетворете поне това й желание.
Сър Едмънд рязко даде заповед да й донесат молитвената броеница. Някакъв войник изтича до стаята на Рейчъл. След няколко минути се върна, намотал броеницата около пръстите си. Мандевил съсредоточено я огледа. Мънистата бяха съвсем обикновени, нанизани на тънка медна верижка.
— От какво ви е страх? — засмях се аз. — Трудно ще се обеси с нея!
Мандевил поразтърка мънистата едно о друго, претегли тежестта на броеницата в ръката си и погледна стражата.
— Не я изпускаш от очи дори за миг, нали?
Стражата посочи към малък процеп във вратата.
— Нито за миг, сър Едмънд — отвърна той.
Мандевил подхвърли към него броеницата.
— Дай я, но не преставай да я наблюдаваш.
Върнах се в стаята си. Бенджамин продължаваше да спи, затова се настаних удобно в стола, завих се топло и успях да дремна, макар и на пресекулки. На разсъмване господарят ме събуди. Нито се бръснахме, нито се михме. Стаята беше студена. Прислужниците бяха избягали и нямаше кой да донесе нови дърва за огрев. Водата в легена за миене беше покрита с тънък слой мръсен лед. Слязохме долу и се смаях, като видях какъв ред бе успял да въведе Мандевил. Войниците бяха работили цяла нощ. Всички стаи, с изключение на нашата, бяха останали съвсем празни. Всички дрехи, столове, постели, възглавници, завеси, чаши и плата бяха струпани в голямата зала. Опразнените стаи бяха заключени. Мандевил беше доволен от свършеното. Отведе ни в кухненските помещения, където успяхме да открием малко стар хляб и кана разреден с вода ейл.
— Всичко е готово — съобщи ни той, без да спира да дъвче. — Саутгейт ще остане тук с няколко души охрана, докато пристигнат още войници. Веднага щом е възможно, ще го преместят в лечебница в Гластънбъри, а после в Лондон. Всичко, което може да се вземе от имението, е събрано в голямата зала и вратата е заключена, за да няма кражби. Кралските наместници ще дойдат и сами ще се уверят, че всичко е конфискувано в името на короната.
(Така ще е и още как, помислих си. Наместниците на Хенри VIII си бяха банда най-свирепи негодници. Бяха способни да вземат комат хляб и от ръцете на умиращо от глад дете!)
— Какво става с мистрес Рейчъл? — попита господарят ми.
— Закуси и й позволиха да се измие и преоблече. До един час двамата с нея тръгваме за Лондон.
Мандевил не говореше празни приказки. Малко по-късно го чухме да се сбогува на висок глас и да се отправя към двора. В плачевно състояние от пиене, войниците на мъртвия шериф оседлаваха конете. В средата беше мистрес Рейчъл с лице, покрито с качулка, ръцете й бяха завързани за седлото, а глезените й — с въже, което минаваше под корема на коня. Сър Едмънд възседна коня и сред много тропот и викове групата се отправи на път. Рейчъл не помръдна, не се обърна нито наляво, нито на дясно, не погледна към Темпълкъм, за който беше пожертвала всичко. Бог да успокои душата й, повече не я видях.
Известно време Бенджамин и аз пошетахме из опустялата господарска къща, празна и тиха като гроб. Останаха само двама-трима войници под командването на навъсен сержант. Посетихме Саутгейт, който лежеше омотан в превръзки, оставен на грижите на двете стари вещици, които ни най-малко не се интересуваха от събитията и останаха безразлични към цялата неразбория наоколо. Мандевил им беше заплатил щедро за грижите за своя помощник.