— Хайде, хайде, мастър Шалот — подигра ми се той, — молим те само за едно малко чудо.
— Луси ще ни свърши работа — провикна се иззад бъчвите кръчмарят Том.
— Луси ли? — извиках аз, за да разсея публиката. — Че какво й е на нея?
— Лежи с треска в една стая горе — отговори Том и се приближи.
— Да, точно така — изтъпани се Попълтън точно пред мен. — Слугинчето от дни не се е вясвало да чисти.
Мазната му усмивка се разтегна още по-широко.
— Ти май се радваш на особената благосклонност на Луси, а? — кудкудякаше той като глупава кокошка. — В такъв случай, мастър Шалот, няма да бъде кой знае каква жертва, ако се опиташ да изцелиш любовта на живота си с помощта на великата реликва, нали?
— Отведете ме при нея — заявих аз.
Прибрах копието в торбата и последвах Том по разнебитеното, дървено стълбище до малка таванска стая, току под стрехата на кръчмата. Луси изглеждаше толкова зле, че призовах Господ на помощ. Спеше върху мръсни чаршафи, цялата плувнала в пот. Мяташе се и се въртеше. Бълнуваше и сърцето ми едва не спря, когато промърмори името ми. Сложих ръка на челото й — гореше.
— Стоя навън до късно — заяви Том. — Върна се премръзнала и не спираше да кашля и да киха — разказа той на останалите, които се бяха скупчили на стълбището зад гърба му.
— Изцели я — прошепна Попълтън. — Положи свещеното копие върху й!
Навлажних пресъхналите си устни, мислите ми се лутаха като плъх, попаднал в капан. Щеше ми се лекарствата ми да бяха с мен и тогава си спомних нещо.
— Чуйте ме — рекох, — ще положа реликвата върху нея, но не сега.
Попълтън сведе глава и се закиска. От стълбището се понесоха неодобрителни възклицания.
— Довечера — продължих аз — ще се върна. Искам тази стая да бъде почистена. Викарият Догъръл да я освети и да я приготви за великата реликва. Ще бъда тук точно в седем вечерта.
Попълтън вдигна глава.
— Да не шмекеруваш, Шалот!
— Разбира се, че не — отвърнах му шепнешком. — Разчитам само на божествената намеса.
— Ще видим тази работа — озъби се той.
Измъкнах се от кръчмата с облекчение. Без да се помайвам, препуснах обратно към господарската къща, качих се на втория етаж и измъкнах от тайника в стаята си едно заключено ковчеже. Отворих го и вперих поглед в съкровищата си — кичур от косата на майка ми, един пръстен от Бенджамин, любовно писмо, което така и не се осмелих да изпратя… Най-важна обаче беше една малка стъкленица, съдържаща бисера сред лековете ми — силно лекарство, което спечелих на комар от някакъв турски лекар в една пристанищна кръчма в Лондон. Един Господ знае какво имаше в него. По думите на турчина представляваше каша от пресечено мляко и мъх — истински еликсир за треска от всякакъв род. Отворих стъкленицата и разклатих с ръка тебеширенобялото вещество. После заключих ковчежето, отправих една молитва към Богородица и се подкрепих с две чашки сладко вино.
Щом се смрачи, се върнах в „Белият елен“, където се беше събрало цялото село. Попълтън и по-малкият му брат ме чакаха в салона на кръчмата. Приличаха си като двете бузи на един и същ космат задник. Кръчмарят Том ме заведе горе. Луси продължаваше да се мята и върти, от треската по страните й бяха избили червени петна. Стаята обаче беше пометена, а клетото девойче лежеше върху съвършено чисти ленени чаршафи. Селският викарий Догъръл (комуто продавах кравешки тор като лек против плешивостта му) също беше там. На врата си носеше епитрахил25, а в ръцете си държеше необходимите принадлежности за освещаване.
— Осветих стаята — оповести той и шепнешком додаде, — но що за измама е това, Роджър?
— Неведоми са пътищата Господни, отче.
— Сигурно — щом си служи с теб, за да изпълни волята Си! — отвърна Догъръл.
— Хайде де! — провикна се Том.
— Господ не се отзовава веднага щом щракнеш с пръсти — изръмжах аз. — Нали така, отче?
Викарият кимна. Измъкнах копието от торбата и го сложих на леглото.
— Може да отнеме цяла нощ — предупредих ги.
Недоволен ропот се надигна сред тълпата, предвождана от братята Попълтън, които се блъскаха на прага на стаята.
— Стига, стига — казах им. — Нали не искате да прибавите към греха на съмнението и този на ереста?
(От мен можеше да излезе проповедник за чудо и приказ!)
Поставих копието до Луси.
— Искам да остана сам за около час — заявих. — После ще изляза и ще заключа стаята. Тази нощ обаче ще спя тук. А сега всички вън!
Викарият Догъръл застана на моя страна, така че зяпачите, начело с братята Попълтън, се върнаха долу, мръщейки се и мърморейки си под носа. Том, който вече можеше да се възползва от сеанса тази вечер, пристъпваше от крак на крак.
25
Тясна и дълга одежда, която свещениците носят на шията си по време на служба. — Бел.ред.