— Скъпи ми Роджър — плувнаха очите му в сълзи, — майка ни не е добре. Мъчи я треска. Дали не би могъл, от добри чувства към нас, да донесеш копието и да я излекуваш?
Трябваше да усетя, че има някаква клопка, но звънът на среброто беше като музика за ушите ми. Пък и за да се наподоби треска, бяха нужни много повече усилия, отколкото за да се изфабрикува реликва, така че склоних. Прекосихме долината и отидохме в къщата на Голямата уста. Този път, по изключение, тя мълчеше. Лежеше просната върху възглавниците си като раздута жаба. Черната й коса беше мокра от пот, тлъстото й, болнаво лице лъщеше като буца сланина на слънце. Тресеше я. Носех си стъкленицата с лекарството и помолих братята да ми донесат чаша бяло вино, разредено с вода. Едмънд и Робърт се втурнаха презглава да изпълнят молбата ми и се върнаха с гравирана оловна чаша с широко гърло и масивно столче, обсипано със скъпоценни камъни. Чудех се как да им отклоня вниманието, затова поисках да ми дадат кърпичка и в това време изсипах прахчето в чашата. После Едмънд я взе и я подаде на майка си. По мое настояване тя отпи няколко глътки от виното, след което положих копието до нея.
Разбира се, не исках да прекарам нощта в къщата на враговете си. Заявих, че ще остана, докато се смрачи, а дотогава в състоянието на майка им ще е настъпила видима промяна. Братята излязоха, а аз започнах да обикалям из стаята. Намерих няколко дрънкулки, пръстен и кръст и всичко това потъна в торбата ми. Бях забелязал промяна в поведението на братята Попълтън — престорената им учтивост вече се примесваше с присмех и злобни погледи. Обзеха ме съмнения, че няма да си получа среброто, затова прибрах и чашата. Голямата уста, просната на леглото, ставаше все по-спокойна, дишаше леко, кожата й беше хладна на допир, така че щом дочух камбаните отвъд полята да бият за вечерня, взех копието и се приготвих да си вървя. За моя изненада, братята Попълтън се държаха все така угоднически и ми платиха обещаното сребро. В коридора се разминах с Луси — смигнах й и й изпратих въздушна целувка. Взех си коня и препуснах като вихър към къщи.
Като се замисля сега, признавам, че се бях държал като пълен глупак. Не трябваше да допускам тези лицемери, тези усойници, тези пияници, тези червеи в човешки облик да ме преметнат.
Точно преди изгрев ме събуди тропане по вратата. Главата ми пулсираше, а устата ми още сладнеше от изпитото вино. В коридора чакаше Луси, придружена от пристава Джон Апълярд — добър и почтен човек.
— О, небеса! — възкликнах.
— Роджър, трябва да бягаш! — изблъска ме обратно в стаята Луси. — Трябва да бягаш, иначе ще увиснеш на бесилото!
— Какви ги приказваш, жено?
— Мистрес Попълтън е мъртва! Синовете й твърдят, че ти си я отровил!
— Ама тя имаше треска!
— Да, но ти си влошил състоянието й! — възкликна тя. — Никой друг освен теб не й е давал да яде или да пие. Извикали са лекар и вече крещят на всеослушание, че е била отровена — тя ме сграбчи за раменете и ме разтърси. — Ще те обесят, Роджър!
— Вярно е — обади се Апълярд. — Сигурно вече са разбрали, че Луси я няма, и едва ли ще дочакат шерифа. Нали ги знаеш братята Попълтън, мастър Роджър! Ще метнат брадва по главата ти или ще ти изпратят стрела в гърба, а после ще се кълнат, че си се опитал да избягаш.
— Но аз едва я докоснах! — извиках.
— Твърдят, че си крадец, че си задигнал разни неща от стаята й, включително чашата, в която си сипал отровата.
Затворих очи. Бях попаднал в ужасен капан. Наистина бях опразнил стаята на Голямата уста и дълбоко в себе си знаех, че Апълярд е прав. Облякох се бързо. Взех си портупея27 и напълних дисагите си с монети, колкото можах да докопам. В друга торба натъпках реликвите си, дрехи за смяна и всичко, което бях взел назаем от къщата на Попълтън. Избрах най-бързия кон от конюшнята, наредих на Апълярд да се грижи за имението и страстно целунах Луси. Тъкмо излизах, когато Апълярд закрещя, че вижда братята Попълтън да приближават сред облак прах.
Препуснах като прилеп, изхвръкнал от ада. Спрях едва през нощта, за да дам почивка на коня и да облекча болката в костите си. На следващата сутрин, въпреки нарежданията на господаря ми, влязох в Лондон. Колко хубаво беше да се завърна в пъстрия Лондон, в този огромен казан, който ден и нощ клокочи от вълнения и коварства. Избягвах отъпканите пътеки и в ранните часове прекосих града, навлизайки в лабиринта от смрадливи улички около Уайтфрайърс.