— Дайте едно пени на просяка! — завиках пред една църква. — Едно пени за бедния човек!
В ранната утрин никой от богомолците не ми обърна внимание. Преместих се пред църквата „Света Урсула“ и опитах пак.
— Дайте едно пени на бедния християнин! — захленчих. — На път за Светите земи турците ме заловиха и ме хвърлиха в затвора. Сам Светият отец ме откупи.
След час бях събрал цял шилинг и след като се нагостих с говежди пай и две чаши вино в една кръчма, се запътих по уличките към „Мъждивият фенер“. Боскъм ме посрещна като блудния син.
— Мастър Шалот — прегърна ме той и ме въведе в кръчмата. — Роджър, приятелю — сбърчи нос, — каква е тази смрад?
Погледнах се и видях, че макар добрият монах да беше поизчистил мръсотията, по-голямата част от нея още си стоеше. Съблякох се на мига и хукнах към помпата в двора. Изкъпах се така, както от доста време не бях го правил. Боскъм ми даде чисти дрехи и ми зае един шилинг, половин печено пиле, малко хляб и бутилка ейл. Наблюдаваше ме, докато се хранех, и щом свърших, засия от другата страна на масата.
— Никакви шмекерии повече, Роджър, момчето ми — заяви. — Господарят Харон и преди е правил посещения, за да покани някого в подземните си владения, но досега никой не се беше връщал. Пипне ли те отново да просиш по улиците, ще намерят трупа ти на Флийт Стрийт, а главата ти — да се носи във водите на Темза.
— Мастър Боскъм — облегнах се назад и се потупах по корема, — няма да забравя добрината ти. А пък на Харон, нека Бог ми е свидетел, ще се отплатя подобаващо!
— Шт! — заръкомаха Боскъм, правейки ми знаци да снижа гласа си.
— Все едно — додадох. — „Най-доброто на храбростта е нейното благоразумие“29, а отмъщението е ястие, което се поднася студено.
Боскъм кимна.
— Какво си намислил?
После сви рамене.
— Не си кой да е, мастър Шалот, имаш високопоставени приятели. Защо не поискаш помощ от тях?
Поклатих глава.
— Тъкмо това не мога да направя. Разказах ти за братята Попълтън и съм убеден, че те ще ме потърсят. Макар да съм по-нисък от тревата, пак няма да мога да се промъкна до Том Уолси и да потърся закрила от него.
(Не беше вярно, разбира се — можех да потърся закрила като всеки друг, но работата беше там, че лукавият му кучи син можеше и да не ме вземе под крилото си. Години по-късно обаче, когато беше изпаднал в немилост и гаснеше в леглото си в Лестър, а слугите му се бяха разбягали, отнасяйки всичко, което можеха да поместят, старият Том сграбчи ръката ми.
— Трябваше да се обърнеш към мен, Роджър — вайкаше се той с обляно в сълзи лице. — Бил си изложен на опасност през цялото време — трябваше да дойдеш при стария Том Уолси. Щях да ти помогна!
— Ако се бяхте грижили за добруването ми — не му останах длъжен аз, — както аз се грижех за вашето, сега нямаше да ви се наложи да изречете тези думи!
Уолси пусна ръката ми и се извърна към стената.
— Ако бях служил на моя Бог — промърмори той, — както служих на моя крал, той нямаше да ме остави да умра така.
И после умря.)
Все едно, в онзи отдавнашен есенен ден Уолси беше последната ми възможност за спасение. Боскъм ме зяпаше и чоплеше зъбите си.
— Дължиш ми пари — рече дрезгаво. — Имаш и някои вещи у мен.
Говореше за нещата, които му бях оставил в залог.
— Но ти имаш нужда от пари — продължи Боскъм. — Най-добре иди при катедралата „Сейнт Пол“ и се глави на служба някъде.
Боскъм имаше право или поне така си помислих тогава. Не можех да прося, реликвите ми бяха изгубени, а в Ипсуич не смеех да се върна. Затова послушах съвета му и реших да си опитам късмета редом с другите безпризорни, които се шляеха около катедралата „Сейнт Пол“, близо до вратата с обявите, в очакване някой да ги наеме. Кой ли би поискал да ме наеме обаче? Нямах пълномощни писма, нито препоръки от предишен работодател. Пък и какво ли умеех да върша? Какво можех да сторя — да разтръбя, че съм изпълнявал специални задачи за Негово високопреосвещенство кардинал Уолси? Обикалях ли, обикалях около проклетата църква, докато не капнах, и тогава съдбата се намеси.
Тъкмо се облягах на надгробната плоча на херцог Хъмфри30, когато погледът ми попадна на чифт обувки с връзки, подаващи се изпод синя сатенена рокля с кремава сатенена фуста. Вдигнах поглед и се усмихнах. Над мен стоеше пищна хубавица, чийто страстен поглед и влажни устни веднага ми подсказаха, че е родена развратница. Усмихваше ми се сладко, но престорено, и ме измерваше лакомо с поглед като лисица — пиленце.
29
Шекспир, Уилям. „Хенри IV“, I ч., V д., IV сц., прев. В. Петров., изд. „Народна култура“, 1980 г. — Бел.ред.