— Да, да — ядно й отвърна белобрадият старец. — Кои са тези младежи?
Въздъхнах с облекчение — глупавият старик поне не ме беше разпознал като един от своите слуги.
Пламенната Биатрис също си даде сметка за това.
— Съпруже мой — извиси тя глас отново, сочейки ме с ръка, — този млад мъж потърси убежище в покоите ми, бягайки от другия — тя посочи своя „роднина“, — който го преследваше ожесточено, решен да пролее кръвта му — тя си пое дъх. — Тъкмо се молех, когато този младеж — тя отново посочи към мен — се втурна при мен и поиска да го спася от кървавото отмъщение на другия момък.
Не вярвах на ушите си! Още не се е родил човекът, който можеше да се мери с нея по бързина и острота на ума! С младия „роднина“ само се спогледахме с отворени уста.
— Така ли е? — попита ни белобрадият старец.
И двамата кимнахме.
— Да ви няма тогава! — нареди ни той, сочейки драматично към вратата. — И се разделете, че иначе ще извикам стражата. Уреждайте си сметките другаде.
Побягнахме като зайци, освободени от капан. В късния следобед вече се бях върнал при катедралата „Сейнт Пол“ и отново се подпирах на надгробната плоча на херцог Хъмфри в очакване някой да ме наеме.
Този ден не ми провървя, а и щедростта на Боскъм вече се изчерпваше, но късно на следващата сутрин късметът ми се обърна. (Въпреки че като се замисля сега, този път не беше само въпрос на късмет.) Тъкмо се облягах на някаква надгробна плоча и мятах похотливи погледи към едно слугинче, когато някой ме потупа по рамото. Вдигнах очи. Над мен се бе надвесил висок мъж с благородно изражение, яка челюст и орлов нос. Сивите му очи бяха добродушни, а загриженото му чело на оплешивяващата глава беше набраздено от бръчки. Беше скромно облечен, но обточената му с кожа мантия беше от хубав плат, а златните пръстени по ръцете му не бяха евтини дрънкулки, купени от таблата на някой амбулантен търговец.
— Мастър Шалот!
Мъжът протегна ръка, а аз скочих на крака и я разтърсих. Той се представи.
— Сър Хюбърт Баркли, златар. Имам магазин на Голдсмит Роу между Бред Стрийт и Фрайдей Стрийт.
— Поздравления, сър — отвърнах аз.
Той се усмихна, взе бастуна си със златна дръжка, който беше оставил до една колона, и се опря на него.
— Познавам те. Ти си слуга и доверен човек на Бенджамин Даунби, племенник на великия кардинал. Аз съм банкерът му.
Усмихнах се широко.
— Ама разбира се, сър Хюбърт!
Всъщност едва се сещах кой е мъжът, колкото и да напъвах ума си. Моите пари стояха у златарите в Ипсуич и не се задържаха задълго там, но Бенджамин беше предпазлив по природа. Спомних си също, че Баркли е и кралски златар, следователно — влиятелен човек.
— Научих, че си тук. Какво се е случило? — попита той, леко наклонил глава на една страна.
(Знаете ли, понрави ми се този мъж — в характера му личеше благородство. В тайния си параклис — таен, понеже продължавам да изповядвам католическата вяра, имам своя лична книга на мъртвите, в която съм си записал и неговото име. Направих го, защото накрая го предадох, или поне така си мисля, и станах причина за ужасяващата му смърт… Всичко това обаче тепърва предстои да се случи. В крайна сметка, ако да осъзнаеш какво е трябвало да сториш в миналото беше мъдрост, всички щяхме да сме магистри по философия.)
— Да не би да си в беда? — настоя да узнае той.
— Ами… — запристъпях аз от крак на крак, оглеждайки другите мъже и жени, които чакаха да ги наемат. — Посдърпах се с едни хора в Ипсуич, а господарят ми е в Италия.
— И гордостта не ти позволява да помолиш за помощ, така ли?
— Да, сър Хюбърт, точно така.
— Голям негодник си ти, Шалот — Баркли се приближи към мен и сложи сребърна монета в ръката ми. — Негодник до мозъка на костите си — така те описа мастър Даунби. Каза ми, че те бива в битките, а пък си и кралски човек. Тъкмо имах нужда от някой като теб!
Преглътнах тежко. Щеше ми се господарят ми да не ме беше хвалил чак толкова. (Нали си го знаете стария Шалот! Стигне ли се до бой, ще се бия, но така ще направи и мишката, ако я притиснат в ъгъла!)
— Ерген съм — продължи Баркли. — Живея с камериерките, прислужниците, чираците и калфите си.
— Защо ви е дотрябвал пазач?
Баркли извърна поглед. По гръбнака ми преминаха едва доловими тръпки.
— Става дума за тайна задача — той сниши гласа си до шепот, — за кралска мисия, Шалот. Затова те наемам. Можеш да задържиш монетата в името на приятелството ни — той посочи към ръката ми. — Ще имам нужда от теб в продължение на месец и всяка седмица ще получаваш по две сребърни монети.
Час по-късно вече бях изпратил съобщение до Боскъм и се бях настанил в къщата на сър Хюбърт Баркли. Нищо не успокоява страхливата ми душица така, както среброто, и никога не гледам зъбите на харизан кон, пък и тогава си мислех, че появата на Баркли е Божият отговор на моите молитви. (Само да си бях отварял по-добре ушите, когато ме наемаше.) Златарят притежаваше просторна къща с магазин към нея. Приземието беше от червена тухла, а останалите три етажа бяха от черен дъб и бяха измазани със смесица от бял и червен хоросан. Покривът беше покрит с керемиди и увенчан с модерни комини. Сводестите прозорци бяха остъклени. Подът във всички стаи беше покрит с червени плочи, а върху две трети от всяка стена имаше тъмна ламперия. Шумовете се приглушаваха от дебели килими, а пъстроцветни гоблени, дошли от тъкачниците в Ниските земи, радваха окото. По первазите на прозорците имаше кошници с цветя и от пръв поглед си личеше, че мебелите са изработени от най-добрите дърводелци в Лондон.