Баркли беше учен, колекционер на книги и господар на много сговорно домакинство. Слуги и господар бяха поставени на една нога. Всички сядахме на една и съща маса в дългата трапезария на сър Хюбърт, ядяхме една и съща вкусна храна и пиехме едни и същи добри вина. Всеки мъж, жена и дете имаше свое собствено легло и сандък. Мен ме настаниха в пометена до блясък таванска стая и аз се почувствах доволен като прасенце в своята кочинка, потапяйки се в рутината на това домакинство. Ставахме преди изгрев, казвахме си сутрешните молитви, отивахме на утринна литургия в близката църква и после се трудехме точно до залез-слънце. Разбира се, междувременно ни беше позволено да се храним, така че по обед прекъсвахме работата си за лека закуска. Щом паднеше мрак и магазинът затвореше, всички се събирахме около масата за вечеря.
Задълженията ми не бяха тежки. Дадоха ми портупей, меч и кама и ме инструктираха да надзиравам със страховит вид калфите и чираците, докато подреждат щандовете в двете големи стаи откъм улицата, които служеха за магазин. За стария Шалот беше нищо работа да се прави на страшен, да се разхожда наперено и да хвърля свирепи погледи към дрипавите хлапаци. Да ви кажа честно, когато гледах пиесата „Хенри V“ на Уил Шекспир и видях, как се перчат на сцената Ним и Бардолф, се смях със сълзи на очи, разпознавайки се у тези двамата.
Все едно, пипето ми сечеше и затова се зачудих защо му беше на сър Хюбърт да ме наема. Една младичка слугиня със сочна гръд и сладки устни ми прошепна, че съм първият, когото наемат за тази работа, въпреки че сър Хюбърт седмици наред бил търсил надежден човек.
— И защо се спря точно на мен? — попитах я, докато развързвах връзките на корсажа й, изпълнен с копнеж по Луси Уидърспун.
— Не знам — престорено ми се усмихна тя, — но господарят крие нещо в тайната си стая долу в мазето.
— Какво крие? — запитах.
— Не знам — повтори тя, обгръщайки врата ми с нежните си ръце, — но тук го донесе — тя притвори очи — един чужденец с мургаво лице и странна оранжева коса.
— Оранжева ли?
— Така ми се стори. Забравих му името. С него имаше един англичанин, сър Томас Кемп.
Побиха ме студени тръпки. Познавах Кемп. Беше един от Agentes in Rebus32 на Големия звяр. И преди се бях сблъсквал с тази очарователна сбирщина — шайка убийци, шпиони и тайни агенти, чийто девиз гласеше: „ВОЛЯТА НА КРАЛЯ Е ЗАКОН.“ Каквото и да им заповядаше Големия звяр, те се подчиняваха безпрекословно.
Доведох докрай любовната си среща с младата дама, но, честно да ви кажа, мислите ми бяха другаде. Щом Кемп се навърташе наоколо, възнамерявах да се сниша. Два дни по-късно, на смрачаване, Кемп и чужденецът — Теодосий, граф Егремонт и пратеник на императора в Лондон, влязоха в магазина. Аз останах в задната част на къщата, защото сър Хюбърт настоя да се види насаме с тях. Чух отвън да подрънкват оръжия и разбрах, че Кемп е довел със себе си и неколцина от своите юнаци. На все по-оскъдната светлина успях да различа чертите на Егремонт. Лицето му беше слабо и мургаво, устните му бяха тънки, а от очите му струеше жестокост. Приличаше на вълк и това впечатление се подсилваше от косата му, боядисана в отвратителен цвят. Сър Хюбърт ги поведе надолу по стълбите към укрепените си стаи в мазето, където държеше най-ценните си притежания. Върнаха се обратно след час, а после Кемп и Егремонт изчезнаха в нощта.
По-късно, след вечеря, сър Хюбърт ме задържа след останалите. Докато те се изнизваха от трапезарията, той говореше за всекидневни неща, а после сграбчи китката ми.
— Роджър, ако нещо се случи с мен…
Погледнах го разтревожено.
— Ако нещо се случи с мен — дрезгаво повтори той, — качи се в стаята ми. На стената виси гоблен, на който е изобразен справедливият съдник пророк Даниил. Свали го и зад него ще намериш вратичка. Бравата е особена. Ще успееш да отвориш вратата само ако натиснеш дръжката два пъти надолу и три пъти нагоре. Дело е на най-изкусния ключар в Лондон. Няма ключ, но запомни — посочи към мен той, — два пъти надолу и три пъти нагоре с лек натиск. Една малка грешка и вратата ще си остане заключена.
32
Тайни агенти от епохата на Късната римска империя. В случая става дума за шпионската служба на Хенри VIII. — Бел.прев.