— Господарю — прошепнах аз и се приближих към него, — що за безсмислици са това?
— Не, не, чуй ме.
Нямаше как, трябваше да го слушам, въпреки че стомахът ми вече се свиваше.
— В малката ниша — продължи Баркли — ще намериш ценни документи — завещанието ми и някои ръкописи. Най-важното обаче е една малка кадифена кесия, в която има два ключа. Единият е за средната врата в мазето. Когато я отключиш, в стаята ще откриеш само една стоманена кутия с три ключалки. Вторият ключ отключва и трите, но в определена последователност. Първо се отключва средната, после тази отдясно и накрая лявата ключалка.
— Господарю — попитах, — защо ми се доверявате?
— Налага се — усмихна се Баркли. — Може и да си негодник, Роджър, но аз не те изпускам от очи и забелязах, че откакто си тук, не е изчезнала нито една сребърна или златна монета.
— Господарю! — погледнах го с престорен гняв. — Как бих могъл!
— Мошеник си ти, Шалот — отвърна ми той шеговито, — но от почтените; не си куче, което хапе ръката, която го храни.
Пръстите му забарабаниха по златотъканата покривка на масата.
— Всъщност изчакай ме тук — заяви той и излезе от трапезарията.
След няколко минути се върна с кадифената кесия в ръка и ми направи знак да го последвам. Тръгнахме по коридора и когато стигнахме до вратата, която водеше към мазето, той я отвори. Спря, за да запали фенер, и после тръгнахме надолу по стъпалата към влажния, студен коридор. Баркли спря отново, за да запали останалите фенери, които бяха окачени на куки по тухлената стена. Мрачният коридор се обля в колеблива светлина. Забелязах, че има три помещения. Вратата на всяко от тях беше подсилена със стоманени прътове и железни гвоздеи. Баркли отвори средната врата и влезе в стаята. Помещението представляваше съвършен квадрат без прозорци или какъвто и да било друг отвор — само каменен под и тухлени стени.
В средата на стаята имаше дъбова маса, а върху нея стоеше металното ковчеже, което Баркли ми беше описал. Той заключи яката врата зад нас и ми показа как се отваря ковчежето. Вдигна капака и внимателно измъкна кафява кадифена кесия. Разхлаби шнура, с който беше привързана, и с две ръце извади от нея държавата на Карл Велики. Ако знаех какво ме чака заради това проклето нещо, в каква опасност ще бъде поставен крехкият ми живот, щях да побягна с писъци от къщата. В онзи миг обаче само стоях и зяпах златната топка, опасана от сребърни пръстени, в които проблясваха скъпоценни камъни. В горната й част имаше аметист, който беше толкова чист, че улавяше светлината и грееше със собствен блясък. Върху него беше закрепен кръст от чисто злато с рубин в средата.
— Подръж я, Шалот — прошепна Баркли. — Вземи държавата на Карл Велики, която е била в ръцете на най-великия император, когото Европа е познавала!
Подчиних се. Не беше тежка.
— Защо е тук? — попитах аз, докато му я връщах.
— Защото кралят е решил да я даде на император Карл V. Задачата ми е да я почистя, да се уверя, че е в идеално състояние, и в уречения час да я предам на пратеника на Карл — Теодосий, граф Егремонт.
— Да я почистите значи! — възкликнах аз.
— Да се уверя, че е в добро състояние — запъна се Баркли, — че не е повредена и че всичко си е на мястото.
Той избегна погледа ми и аз се зачудих какво ли крие.
— Всъщност това пазя, нали? — попитах.
— Да — Баркли върна реликвата в кадифената кесия, прибра я в ковчежето, потупа ме по рамото и ме поведе извън съкровищницата.
— Малцина знаят, че държавата е била преместена. Скоро обаче мълвата ще се разпространи. А ти си наясно какво се случва, когато вдигнеш запалена факла над езеро, пълно с шарани, нали?
Усмихнах му се в отговор.
— Всички шарани изплуват на повърхността.
— Именно — заяви Баркли. — Но не те ме плашат, Роджър, а хищните риби и останалите създания на мрака, които се спотайват в тинята на дъното.
Той заключи вратата на съкровищницата си и ми се ухили.
— И преди да го кажеш сам, Роджър, ти разпознаваш хищните риби!
— Страхувате се за живота си, така ли? — попитах.
— Любовта към златото е коренът на всяко зло, Роджър.
Баркли ме поведе извън мазето. Въздъхна и потри корема си.
— Държавата е безценна реликва, а също и рядко красив предмет. Има хора, които биха жертвали дясната си ръка само за да видят това, което ти видя.