Двамата Попълтън бяха довели някакъв невръстен адвокат. Аз бях окован към подсъдимата скамейка. Съдиите влязоха и се настаниха. И тримата се взряха в мен. Сърцето ми падна в петите. О, какво нещастно стечение на обстоятелствата! Оплачете клетия Шалот! Негодникът в средата, натъкмен в алена мантия, обточена с хермелин, беше не друг, а самият Фръмпълтън, който ме беше спипал в спалнята си с жена му. Такъв е животът! Процесът беше жива пародия! Братята Попълтън представиха доказателствата си и ме описаха, мен, несретника Шалот, като мошеник и шарлатанин, който отмъстил на семейството им, като отровил майка им. Разказаха, как са ме проследили до Лондон и как някакъв човек пред катедралата „Сейнт Пол“ ги насочил към кръчмата в Уайтфрайърс. Нататък било лесно. Потърсили ме в къщата на Баркли, откъдето научили, че пия в „Сребърния лъв“.
— Имате ли какво да отвърнете на тези обвинения? — изрева Фръмпълтън, мятайки ми убийствени погледи.
— Невинен съм — промърморих аз.
Съдията изкриви уста в жестока и ехидна усмивка.
— Точно така, невинен като Ирод. Бива ви да разправяте небивалици.
— Е, Шалот, разкажете ни някоя небивалица и може и да не увиснете на бесилото — обади се намръщеният съдия вдясно, който беше сух като чироз.
Видях го как смушка с лакът Фръмпълтън и разбрах, че само ми се подиграват. Братята Попълтън, пръскащи се от самодоволство, се хилеха злорадо. Потриваха ръце и си личеше, че нямат търпение да чуят присъдата.
— Да — извика Фръмпълтън, бърчейки нос, — разкажете ни някоя забавна история, Шалот, и може и да не увиснете на бесилото — той погледна към другите двама съдии, усмихвайки се подигравателно. — Поне не веднага.
(Е, знаете си го Шалот. Положението ми беше достатъчно неприятно, че отгоре на това да позволя и да ми се подиграват!)
— Ще ви разкажа нещо забавно — креснах им в отговор и раздрънках веригите си. — Един ден между Господ и Сатаната възникнал спор.
— Само без богохулства, мастър Шалот — кимна Фръмпълтън.
— Да, сър, само истината. Та Господ и Сатаната така и не могли да разрешат спора си и в крайна сметка се разотишли — единият се прибрал в Рая, а другият — в Ада. Не след дълго Господ изпроводил пратеник при Сатаната, за да му предаде, че не е могъл да намери кой да му даде правен съвет.
— Защо? — попита Фръмпълтън.
— Защото, милорд — усмихнах се аз невъзмутимо, — в Рая няма нито един правник!
Е, това беше! Съдията си сложи черната шапка33 и аз, Роджър Шалот, бях осъден да бъда откаран до Тайбърн, където се извършваха екзекуциите в името на закона, в най-скоро време, което ще рече на следващата сутрин, и да бъда обесен, докато издъхна.
Приставите ме изблъскаха с бой от съда и ме върнаха в килията на осъдените в Нюгейт, където прекарах нощта в борба с плъховете. Докато си клечах в ъгъла, хленчейки и оплаквайки съдбата си, в моя единствена „утеха“ се превърна глашатаят, който пристигна веднага след полунощ, за да напомни на осъдените престъпници:
— Вий, осъдени на смърт — коленичете! Горещо се молете, защото утре ще умрете!
— Махай се! — изкрясках.
Беше ни достатъчно тежко да сме осъдени на смърт и без някой да ни напомня, че ще умрем, и да ни призовава към молитви. По изгрев-слънце вече бях доста уплашен. През целия ми живот винаги се беше намирал някой, който да ме избави навреме от смъртна опасност, но кой щеше да го стори сега? Бенджамин беше далече. По всяка вероятност Баркли не знаеше къде съм, а и май нямаше никакъв начин да пратя съобщение до двореца.
Когато ме измъкнаха от килията на следващата сутрин, вече треперех. Благодаря на Бога, че монахът, който се качи в каруцата, за да ме съпроводи до Тайбърн, носеше мях с вино и ме остави да пия от него колкото ми душа иска. Когато палачът се присъедини към нас, вече едва стоях на краката си. Той ме изгледа сърдито през червената си маска.
— Ще кротуваш, нали момчето ми? Качваш се по стълбата пъргаво като маймунка и после скачаш с всичка сила. Така вратът ти ще се счупи — казват, че е по-добре, отколкото да се задушиш.
— Искаш ли да ми покажеш как точно става? — попитах.
Палачът се ухили. Помощникът му се покатери на седалката, взе юздите в ръцете си и каруцата се затъркаля към железните врати на главния вход на затвора. Портите се разтвориха. Отвън се беше събрала тълпа, нетърпелива да види смъртта на още едно човешко същество. Умът ми не го побираше — аз, Роджър Шалот, щях да си получа заслуженото, но за престъпление, което не бях извършил! Помислих си дали да не скоча от каруцата, но ме спираха оковите на краката ми. Тогава вратата на стаичката на тъмничаря се отвори и оттам тромаво излезе тлъстата жаба, последвана от още двама души. Пазачът вдигна ръка, за да спре конете.
33
Шапка, която съдиите в Англия си слагали при произнасяне на смъртна присъда. — Бел.ред.