Изпъшках и скрих лицето си в ръце.
— О, не, господарю, не отново! Стига с тези конспирации на скъпия ви чичо!
— По-лошо е, отколкото си мислиш — безпощадно продължи Агрипа. — Боя се, че лукавият ум на краля е родил нещо друго. Иска вие двамата с Бенджамин да откраднете реликвата.
— Какво? — скочих на крака и столът ми падна с трясък на пода, заглушавайки шума от кръчмата. — Господарю, вие участвате ли в този заговор?
Бенджамин сви рамене.
— Принуден съм, Роджър. Изслушах основанията на краля. Държавата е била притежание на английската корона през последните седемстотин години.
— В такъв случай — креснах аз — защо кралят не си задържи проклетото нещо? Какъв е смисълът първо да го обещава, а после да си го връща с кражба? Видях пратеника на императора, Теодосий, граф Егремонт. Не е нито невинно агънце, нито някое мишле.
— Не, не е — съгласи се Агрипа. — Ако си мислиш обаче, че Теодосий е най-лошият, почакай да се срещнеш с Корнелий. Той е предводителят на Нокталиите, или Мъжете на нощта — тайните агенти на императора.
— Кралят има план — намеси се Бенджамин — и сър Хюбърт Баркли е част от заговора. Вече има две държави на Карл Велики — истинската и нейно копие, изработено от самия сър Хюбърт. Без да знае, Егремонт е виждал както истинската държава, така и копието, но досега не е успял да види разликата между двете.
— Защо тогава просто не му дадат копието?
— Теодосий се оказа по-умен, отколкото очаквахме. Ти си виждал ковчежето, в което сър Хюбърт държи истинската държава, нали?
Кимнах.
— Снощи Теодосий го е запечатал с императорския печат. Надхитри краля. Ако ковчежето бъде отворено и печатът бъде счупен, Егремонт ще разбере, че държавата е била подменена. Ковчежето не бива да се отваря. Ще го отнесат в имението Малвъл, близо до приората „Свети Йоан“.
Седнах и се разсмях. Представях си как се е вбесил Хенри. Този ненормалник с развинтена фантазия, чийто ум се въртеше като воденично колело, мелейки планове и стратегии! Да беше успял Големия звяр да сложи копието в металното ковчеже, преди Теодосий да го запечати, всичко щеше да бъде наред.
— Смей се ти, Шалот — заяви Агрипа, — но кралят е извън кожата си от бяс. Преметнали са го, преметнали са и Баркли. Златарят държал копието в някакви химикали, за да убие блясъка му и да му придаде по-древен вид.
— Но нали копието вече е готово?
— Готово е — отвърна Бенджамин. — Утре, Роджър, ще посетим краля. Той ще ни даде последните си нареждания.
Изпъшках и потупах корема си.
— Господарю, защо ви беше да се съгласявате?
Бенджамин стисна ръката ми.
— Нямах избор, Роджър. Това беше условието, за да не те обесят!
— Мой най-скъпи Роджър! Безценни мой служителю!
Големия звяр стоеше прав в личните си покои в двореца Елтъм и ме гледаше сърдито отвисоко. Протегна пухкавите си пръсти към устните ми, за да ги целуна. Сторих го много предпазливо. Тлъстия Хенри обичаше да се кичи с пръстени със скъпоценни камъни и като нищо можеше да раздере нечия уста или да избие нечий зъб с тях. В онази есенна утрин обаче изглеждаше в добро настроение. Носеше колосан жакет от бял брокат, цял в накити и обточен с хермелин. Панталоните му също бяха бели, а над тях беше обул ботуши от мека кожа. Около наедряващата му талия беше опасан покрит със скъпоценности колан, на който висеше кама в брокатена ножница. На раменете му беше наметнат подплатен тъмносин жакет, а върху тъмнорижата му коса се мъдреше обсипана с накити шапчица в същия цвят. Въпреки всичко лицето му беше това, което приковаваше погледа.
„Ставаш все по-дебел — мина ми през ума — и с всеки изминал ден все повече заприличваш на свиня!“ Лицето на Хенри беше четвъртито и леко подпухнало, а потъналите в червендалестите му бузи очи излъчваха безумна злоба. Имаше силна челюст, но устните му бяха женствени и нацупени като на стара мома. Улових пълния му с насмешка поглед. Според мен би му харесало да ми смачка главата в грамадните си тлъсти лапи.
— Аз съм най-верният измежду поданиците на ваше величество — смотолевих.
Хенри се наведе, за да може да ме погледне в очите.
— Верни ми Шалот, какво тогава търсеше в каруцата на път за Тайбърн?
— Беше недоразумение, ваше величество.
— Недоразумение значи!
Хенри се изправи и игриво ме шляпна по бузата. Обърна се към Уолси, който седеше в едно кресло до трона. Кардиналът имаше измъчен вид. Беше облечен в пурпурна коприна от глава до пети. Черната му напомадена коса беше опъната назад към тила. Лицето му беше угрижено, а под черните му проблясващи очи имаше големи торбички. Уолси вдигна облечената си в ръкавица ръка и бързо притисна пръст към устните си — знак да бъда внимателен. Нали разбирате, положението в двора се беше променило. Уолси вече не ме считаше за глупак. Всъщност през последните няколко месеца между нас бяха посети семената на голямо приятелство и след време, когато подобно на Луцифер великият кардинал щеше да изгуби кралското благоразположение, за да не си го възвърне никога, тъкмо аз щях да бъда до него. Самият крал вече беше забравил за мен и вниманието му се беше насочило към Бенджамин. Този път в гласа му нямаше сарказъм. Зададе му куп резки въпроси за Венеция. Когато господарят ми го увери, че венецианците ще му предоставят своите галери, Хенри плесна с ръце и се върна на трона си.