Продължихме да яздим. Корнелий изравни коня си с моя.
— Умислен ми се виждаш, мастър Шалот.
Въпреки вида му, гласът му беше дружелюбен.
— Кралят ми зададе една гатанка — троснато му отвърнах аз и погледнах Агрипа през рамо. — Трябва да я разгадая!
— Каква е гатанката? — полюбопитства Корнелий.
Разказах му за проклетата лисица, пустото пиле и нещастната купа със зърно, които, естествено, трябваше да бъдат превозени през дяволската Темза.
— Учил съм в Инсбрук — заяви Корнелий. — Когато бях писар, много ме биваше с гатанките.
Той се почеса по брадичката.
— Благодаря за желанието ви да ми помогнете — отвърнах му и хвърлих злобен поглед към Агрипа.
— Не мога да ти помогна, мастър Шалот — заяви добрият доктор. — И преди да съм забравил — кралят иска да ти предам, че трябва да откриеш отговора на гатанката, преди да се върнем в Елтъм.
За малко да падна от коня. Добре че краката ми бяха здраво стъпили в стремената. Бенджамин се приведе към мен и дългото му лице се сбърчи от тревога.
— И аз се опитвам да ти помогна, Роджър — каза ми той. — Задачата е логическа. Решението й сигурно е много близко до ума, но, убий ме, не мога да го измисля.
Такива насърчителни думи звучаха в ушите ми, докато напускахме главния път и поемахме по един изровен коларски път, който водеше към имението Малвъл. Какъв прелестен ден беше само! Жътварите работеха под кротките лъчи на слънцето, небето беше синьо и по него се носеха пухкави облаци. Беше един от онези чудни дни в Англия, когато във въздуха витае предчувствие за есен, а полята крият обещание за богата реколта. Само за мен, клетия Шалот, денят беше лош. Трябваше да пазя някаква реликва, господарят Харон и неговото псе ме преследваха и яздех по пътищата, заобиколен от най-свирепите мъже в цяла Европа! Горкият аз!
Пристигнахме в Малвъл в ранния следобед. Трябва подробно да ви опиша това мрачно място. Триетажната четвъртита постройка не беше от дърво и замазка, ами от тъмносив твърд варовик. По етажите имаше тесни прозорци със затворени капаци. Покривът беше покрит с червени плочи и в двата му края се издигаше по един комин, който се извиваше като змия към небето. Сега разбирах защо изборът им беше паднал на тази къща. Сградата беше укрепена и вероятно кралят я ползваше, за да държи там затворниците, които иска да скрие от очите на лондончани, или пък за да се среща със своите пачаври и с чуждите съпруги. В покрития с калдъръм двор зад къщата имаше конюшня и разни пристройки. От двете й страни имаше по една тясна градинка, а отпред се простираше тревна площ, разделена на две от покрита с камъчета пътека, която водеше към главния вход. Задната врата, която служеше като таен вход, беше малка и тясна. Отпред обаче имаше огромна потъмняла дървена врата, окачена на стоманени панти и подсилена с железни гвоздеи. Имението беше опасано от защитна стена с остри шипове отгоре, изградена от същия тъмен варовик като къщата и висока поне дванайсет стъпки. Вътре можеше да се проникне само през един тъмен, подобен на пещера портал.
Кемп осведоми мен и Бенджамин, че реликвата ще бъде преместена тук. Стояхме върху конете си в портала и се взирахме в къщата.
— Била е собственост на Изабела Малвъл — обясни ни Кемп. — Една нощ преди три години имението било нападнато и напълно разграбено.
— А какво се е случило с Изабела Малвъл? — поиска да узнае Бенджамин.
— Чисто и просто изчезнала. Неразрешима загадка!
— Идеално е — намеси се Егремонт. — Най-доброто място за съхранение на държавата. Избрах го от списъка, който ми даде Кемп.
— Охранява се лесно — додаде сър Томас. — Мастър Даунби, двамата с Шалот ще се настаните в къщата на пазача.
Оставихме конете си да пасат на поляната. Ключовете бяха у Кемп, който отключи трите ключалки на предната врата и ни въведе вътре. Бил съм в много къщи с лоша слава. Намирал съм подслон в усамотени и обитавани от духове постройки на границата между Англия и Шотландия, в гъмжащи от призраци дворци по бреговете на Лоара и в мрачни замъци по течението на Рейн. Всички тези места бяха ужасни, пропити с кръв и пълни с привидения, но имението Малвъл беше едно от най-лошите.
— Зловещо е — прошепна Бенджамин.
Кемп вървеше пред нас по коридора и после спря при стълбището, което водеше към другите два етажа. Не можех да не се съглася с Бенджамин. Усещането може би се дължеше на покрития с каменни плочи под или на голите стени, които улавяха всеки звук и го превръщаха в ехо. Може да беше и от тесните прозорци, през които светлината се процеждаше едва-едва, потапяйки стаите и коридорите в полумрак и изпълвайки ъглите със сенки. Е, беше чисто — пометено, измито и всички стаи бяха мебелирани, но понеже подът не беше застлан с тръстика, а по стените нямаше драперии, всеки шум отекваше. Егремонт се гордееше с избора си на място. Той пренебрегна възраженията на Кемп и настоя да претърсим къщата от покрива чак до тъмното, зловещо мазе.