— Кажи ни сега, Шалот — ревна. — Какъв е отговорът на гатанката?
— Каква гатанка? — провикна се Норис, този лъжлив кучи син, сякаш не знаеше.
— Един човек трябва да пренесе през Темза лисица, пиле и купа със зърно — изгрухтя великата свиня. — На лодката може да качи само по едно нещо при всяко прекосяване на реката — Хенри въздъхна в отговор на многозначителните погледи на съзаклятниците си. — Ако вземе зърното, лисицата ще изяде пилето. Ако вземе лисицата, пилето ще изяде зърното. Е, Роджър, как ще пренесе и трите през реката?
Тлъстото лайно облиза пръсти.
— Ако не можеш да решиш гатанката, ще трябва да платиш глоба. Слънцето е превърнало развъдника ни за шаран в кална локва. Ако се провалиш, утре ще трябва да застанеш в средата му и да бъдеш чучелото!
Изстенах тихо и затворих очи. Това беше стара селска игра. Някой нещастник сядаше върху трикрако столче в средата на локва, а останалите го замеряха с буци кал. Печелеше онзи, който успееше да го събори от столчето три пъти. Глупава и жестока игра. Хенри щеше да изпита огромна наслада! Господарят ми настръхна и понечи да възрази, но аз го потупах по коляното. Улових и пълния със загриженост поглед на Уолси и бързо му смигнах. Той ми се усмихна. Ан Болейн, Господ да я благослови, вдигна глава и — може трескавият ми ум да си е направил шега с мен или пък недостатъчната светлината да ме е подлъгала — но съм сигурен, че ми изпрати въздушна целувка. Въпреки жестокостта, с която тя по-късно се отнесе към клетата кралица Катерина, от този миг нататък сърцето ми й принадлежеше!
— Хайде, Шалот! — прогърмя гласът на адския крал. — Кажи ни отговора!
— Отговора! Отговора! — подхванаха монотонно неговите приятели и затропаха по масата с чашите си като немирни ученици.
— Много е лесно — отвърнах аз, отблъснах стола си назад и се изправих. — Мъжът трябва да прекоси реката четири пъти. Първо пренася пилето и се връща да вземе зърното. После пренася зърното и се връща с пилето. Оставя пилето и пренася лисицата на отсрещния бряг, където я оставя със зърното. Най-накрая се връща да вземе пилето. В нито един момент — заключих победоносно — лисицата не остава сама с пилето, нито пък пилето остава само със зърното.
Господарят ми изръкопляска. Останалите се почесваха объркани по главите, опитвайки се да проумеят решението на гатанката. Хенри ме гледаше свирепо, свъсил вежди.
— Правилно, Роджър — избоботи той. — Явно няма да бъдеш чучело. А сега виж каква награда съм ти приготвил!
Кралят щракна с пръсти на един слуга, който отиде до най-отдалечената врата на стаята и я отвори. Чух гръмовен като камбана лай и дращене на нокти по покрития с каменни плочи под. После в стаята влезе най-рунтавото и най-грамадно ловджийско куче, което някога съм виждал. Двама слуги едва го удържаха за кожената му каишка. Кучето полетя като стрела право към Хенри, скочи на масата, разбута каните и чиниите, докато се мъчеше да оближе лицето на тлъстия кучи син. Естествено, Хенри се наслаждаваше на обожанието на кучето и на властта си над него. Хвърляше парчета месо в устата му и дори му даде да пие от чашата си за вода. Дамите се разпищяха от удоволствие, когато го почеса зад ушите.
— Добро момче! — извика той. — Добро момче, долу!
Хенри Норис, окуражен от дружелюбното поведение на кучето, се наведе, за да му подаде парче месо. Промяната, която настъпи у грамадния мастиф, беше поразяваща. Той присви уши, устните му се отдръпнаха и разкриха огромните му зъби. В живота си не бях виждал Норис да се движи толкова бързо. Хенри погали кучето, усмихвайки ми се злорадо.
— Това е подаръкът ти, Роджър!
Седях като втрещен. Кучето беше гигантско — най-малко шест-седем стъпки от носа до върха на опашката. Високо беше четири стъпки, имаше мръсна сива козина, огромна глава и хищни челюсти. Когато кралят проговори, кучето извъртя глава, провесило език, и отправи блесналия си поглед към мен. Какво можех да сторя? Да отхвърля пред всички подаръка на краля, щеше да се приеме като обида към негово величество, а и ако го сторех, един Бог знае какви други удоволствия ми беше приготвил Хенри.
— Това е прекалено — прошепна господарят ми.
— Изведете го! — провикна се Хенри. — Отведете Кастор някъде другаде! А ти, Роджър, върви да се сприятелиш с подаръка си!