Смутих се. Корнелий ме потупа по рамото.
— Не се стеснявай, мастър Шалот. Не те лаская. Просто мисля, че всички хора са зли по природа, но някои са по-малко зли от останалите.
По-късно същия ден Егремонт, Кемп и останалите Нокталии пристигнаха в имението Малвъл. Придружаваха ги двама стрелци от Тауър, които охраняваха покрита каруца, превозваща стоманеното ковчеже с реликвата. За известно време настъпи суматоха, понеже стражите обиколиха имението и претърсиха обстойно всяка педя от господарската къща. С Бенджамин наблюдавахме събитията от къщата на пазача, а между нас стоеше Кастор, вперил поглед през прозореца. Когато слугите доведоха кралските ловджийски кучета, които щяха да патрулират в имението през нощта, Кастор отметна глава и залая в радостно очакване. Вече бях опознал кучето и щом му хвърлих две парчета сладкиш, то легна на пода и ме загледа с обожание. Видяхме, как свалят ковчежето от каруцата и го пренасят в къщата. Сред новодошлите съгледах сър Хюбърт Баркли и една млада двойка. Попитах Корнелий кои са те.
— Осуалд и Имелда Петръл.
— Защо са тук?
— Стражите трябва да се хранят. Ще пускат семейство Петръл в къщата всеки ден в три часа, за да приготвят вечерята и закуска за следващата сутрин, както и за да почистят съдовете в кухнята. Ще си тръгват преди шест часа — Корнелий ме тупна закачливо по рамото. — Не се притеснявай, Шалот, Егремонт лично ги е избрал.
Той се наведе и погали Кастор.
— Реликвата ще бъде в безопасност, стига вашият крал да не скрои някой номер.
— Няма, освен ако не се е сдобил със способността да става невидим! — сопна се Бенджамин. — Как, за Бога, някой ще съумее да проникне в имението при тази охрана, да открадне безценната реликва и да се измъкне безнаказано?
— Да, как наистина? — промърмори Корнелий. — Погледът на вашия крал обаче беше достатъчно красноречив за мен. Той иска да завладее Франция и за тази цел му е необходима подкрепата на Негово императорско величество. Може би обаче връщането на реликвата му се струва прекалено висока цена за този съюз!
Два часа по-късно всички се събрахме в салона на къщата. Баркли се приближи към мен, за да ме поздрави. Изглеждаше засрамен и се извини, че не е научил навреме какво ме е сполетяло. Успокоих го и му стиснах ръка. Баркли посочи към стоманеното ковчеже на масата.
— Радвам се, че задачата ми приключи, Роджър. Въобще не съжалявам, че се разделям с тази реликва.
— Да не би да сте имали посетители? — прекъснах го аз. — Някакви разбойници да са се опитвали да влязат в къщата ви?
— Не, не — поклати глава Баркли. — Ковчежето беше запечатано ден след като те отведоха. Хората на сър Томас Кемп патрулираха из околните улици. Бяхме в безопасност.
— Дори и от интригите на краля ли? — прошепнах.
Баркли, Бог да го благослови, се изчерви от смущение.
— Повярвай ми, Роджър — на свой ред ми прошепна той, — макар че едва ли ще повярваш и на половината от историята…
Егремонт го извика и Баркли се отдалечи. Насочих погледа си към младите съпрузи, които бях зърнал по-рано през деня. Бяха симпатична двойка и държаха гостилница на ъгъла на Милкуел Стрийт, съвсем близо до църквата „Сейнт Джайлс“. Осуалд имаше приятно лице и се стараеше да се хареса на всяка цена. Беше загубил ума и дума. Имелда беше умницата в семейството. Имаше остри черти и рязко, хладно поведение. Не отвърна на задявката ми и полушеговито-полуядосано ми разказа, че Чужденеца, както наричаше Егремонт, им предложил пет златни монети, за да готвят на стражите.
— Как можех да откажа? — заяви тя. — С тези пари ще можем да разширим гостилницата и дори да купим къщичката до нас и да я направим пивница.
— Защо се е спрял тъкмо на вас? — полюбопитствах.
— Ами защото, мастър Шалот, моите пайове са прочути в цял Лондон. Много ме бива в кухнята. При нас идват благородници, търговци и кръчмари. Трябва сам да се уверите някой път.
Допаднаха ми ясните й, излъчващи задоволство очи. Тъкмо щях да приема поканата й, когато Егремонт помоли повечето присъстващи да излязат от стаята. Още помня всяка подробност — Нокталиите с нахлузените на главите им качулки; яките стрелци с обветрени лица — най-опитните бойци от кралската войска, преметнали през рамо дългите си лъкове; младия и жаден за одобрение Осуалд и Имелда, която ми се усмихваше през рамо. Всички те отидоха да чакат в коридора. Господи, затварям очи. Както казва Макдъф: „Как мога да забравя, че са живели същества, които за мен били са всичко?“36 Безценен беше този миг, в който виждах всички живи и здрави. Погледна ли обаче назад, осъзнавам, че тези хора са били обречени, набелязани за жертви на кърваво убийство.
36
Шекспир, Уилям. „Макбет“, IV д., III сц., прев. В. Петров, изд. „Народна култура“, 1974 г. — Бел.ред.