— Кемп доведе тук английските стрелци — отговори Бенджамин. — Едва ли Йонатан им е имал вяра. Вероятно ги е държал под око. И така, имението се охраняваше отпред, но отвъд стените отстрани е пущинак.
Корнелий отметна глава и се разсмя.
— Мастър Даунби, ако някой ден пожелаете да напуснете Англия, винаги можете да дойдете на служба при моя господар, негово августейшо императорско величество. По-умен сте, отколкото изглеждате. Ще бъда честен с вас. Йонатан хранеше известни съмнения, особено към стрелците на Кемп. Мислеше, че един от тях изпраща на сър Томас съобщения, прикрепени към стрела. Вашите английски стрелци и техните дълги лъкове са прочути. Един опитен стрелец би могъл да изпрати стрела отвъд стените на имението, прицелвайки се в някое дърво или в друг предварително уговорен обект.
— Какви сведения са били необходими на Кемп?
— Не знам — отвърна Корнелий. — Но щом сър Томас Кемп ни шпионира, уверявам ви, че ще му отвърнем със същото.
После Корнелий потупа Бенджамин по рамото и се запъти към мястото, където го очакваше граф Егремонт.
— Защо не ми казахте за това? — попитах аз и посочих колчана.
Бенджамин го върна в сандъка.
— Това е едно от първите неща, които привлякоха вниманието ми. Тъй като най-много ме беше озадачила липсата на следи от съпротива, нямаше как да не забележа полупразния колчан.
— Какво ли е намислил Кемп? — попитах.
— Това — отвърна ми Бенджамин, — както и останалата част от загадката, предстои да се разкрие.
— Какво си шушукате?
На прага стоеше Кемп.
— За житейските потайности — загадъчно му отвърна Бенджамин. — А какво стана с търговеца на реликви?
— Трупът му все още е в „Розата и короната“ — отговори Кемп.
— Бихме желали да го видим.
— Ще го видите — Агрипа изникна в коридора с шапка на глава и блеснал поглед.
Аз отворих предната врата и видях Егремонт, Корнелий и свитата им да минават покрай къщата на пазача.
— Какво стана с останките на лейди Изабела? — полюбопитствах.
— Сестрите миноритки от болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“40 се съгласиха да погребат останките й — отвърна ми Кемп. — Стрелците и Нокталиите ще бъдат погребани в „Чартърхаус“. Кралят обеща да обезщети близките им.
— Ами държавата? — попитах. — А копието?
— Прибрано е на сигурно място — отвърна Кемп.
Наблюдавах този извънредно тайнствен служител на краля. Защо е трябвало един от стрелците да му изпраща съобщения? Участвал ли е Кемп в тази измама? Дали гневът на краля беше истински или престорен? Ако Кемп беше откраднал държавата обаче, на кого можеше да я продаде? На някой търговец, който щеше да даде цяло състояние, за да я държи скрита в касата си? Или на някоя чужда страна? На Франция? Или на папата?
— Не споменахте ли сър Хюбърт Баркли? — запита Бенджамин. — Доколкото си спомням, казахте, че е изчезнал.
— Напуснал е дома си снощи — отвърна му Кемп. — Измъкнал се по една уличка, без да каже на никого къде отива или кога ще се прибере. До изгрев-слънце главният му калфа вече бил вдигнал тревога за дългото отсъствие на своя господар и бил изпратил съобщение до кралския двор.
— Възможно ли е да е замесен в кражбата на държавата? — попитах аз.
— Един Бог знае — отвърна Бенджамин вместо Кемп. — Нека сега обаче идем да огледаме тленните останки на Уолтър Хенли.
Взехме конете си. Бенджамин лично заключи къщата и портата. Кемп обеща да изпрати неколцина от хората си да охраняват имението, както и малкото незначителни вещи, които бяхме оставили в къщата на пазача. Не взехме Кастор с нас, но аз му дадох дума да се върна със сладкиши. Кучето само ме гледаше печално, докато го заключвах в стаята. После слязох и се присъединих към останалите. Кемп ни каза, че „Розата и короната“ се намирала точно срещу приората „Сейнт Хелън“ и че се виждала от Крипългейт.
Бенджамин настоя да се отклоним от пътя си, за да се отбием в гостилницата на мастър Осуалд. Когато пристигнахме, той ми подхвърли поводите на коня си и влезе вътре. Гостилницата заемаше приземието на една триетажна къща и изглеждаше приветливо и оживено място. Устата ми се напълни със слюнка от уханието на гозбите. Сушеното месо и престарялата храна в Малвъл ми бяха втръснали, затова влязох и си купих един пай от подноса на някакво момче. Паят беше добре омесен, със златиста коричка отгоре и пълен с прясно и вкусно месо. Докато се хранех, в ума ми изникна неясен спомен, но скоро се разсея. Погледът ми премина покрай масите, около които върху обърнати бурета и бъчви седяха посетителите, и се отправи към задната част на гостилницата, където Бенджамин оживено разговаряше с Осуалд и Имелда. Задаваше им въпроси, а те припряно му отговаряха. Не след дълго Бенджамин им стисна ръцете и се върна при мен.
40
Болницата е известна още като „Бедлам“ и е смятана за първата и най-стара институция за душевноболни в света. — Бел.ред.