— Пристигна точно след вечерната служба — отговори съдържателят припряно. — Нае стая и поръча кана с вино и две чаши. Малко след това в стаята влезе някакъв странник.
— Как изглеждаше?
— Да не съм общински страж — зает човек съм — изскимтя ханджията. — Главата му беше покрита с качулка, а долната част на лицето му беше скрита зад маска. Гласът му беше дрезгав. Попита ме къде е Хенли и един от слугите го отведе до стаята. Малко по-късно изпратиха съобщение, че искат свещ от чист пчелен восък.
— Чист пчелен восък ли? — попита Бенджамин.
— Точно така.
— Но в стаята вече е имало свещ — посочих аз към дебелата лоена свещ, която стоеше в малка пръстена паничка сред застиналата си мас.
— Вижте, аз съм съдържател на странноприемница. Някои харесват лоените свещи, други — не. Докарвам си добри пари от продажбата на свещи от пчелен восък, така че изпълних поръчката им. След това една от слугините — ухили се глуповато ханджията — тъкмо обслужвала един от клиентите в съседната стая, когато чула Хенли да се смее от все сърце, сякаш събеседникът му е казал нещо много смешно. Скоро след това странникът си тръгна. Решихме, че Хенли е останал да пренощува в стаята, и това е всичко, което знам.
— Къде е сега тази свещ от пчелен восък? — поинтересува се Бенджамин.
Ханджията въздъхна, излезе забързано от стаята и се върна със свещта.
— Къде я намери? — попита Бенджамин, като взе свещта и я огледа внимателно. — Почти не е използвана.
— Забелязах — отвърна съдържателят. — Просто си стоеше на масата и това е всичко, което знам — добави той категорично. А сега ме чака работа.
Той посочи мъртвия с ръка.
— Ами трупът?
— Имаш ли ръчна количка? — попита Кемп.
— Да.
— Дай на стрелеца едно пени — каза му Кемп, — част от печалбата ти от кесията на Хенли, и му кажи да закара тялото в църквата „Грейфрайърс“. Монасите ще погребат трупа в бедняшкото гробище.
Глава осма
Спуснахме се по стъпалата и излязохме на улицата. Кемп промърмори, че трябва да продължи да издирва сър Хюбърт Баркли, и Бенджамин го сграбчи за ръката.
— Къде живееше Хенли? Трябва да ви е известно — добави той, — щом сте следили търговците на реликви.
— Наблизо — дръпна ръката си Кемп. — Точно така, домът му се намира в еврейския квартал — на Скинърс Лейн, срещу болницата „Сейнт Томас ъв Ейкорн“. Защо питате? — погледът на Кемп се стрелна към мен. — Да не би да възнамеряваш да обогатиш сбирката си от реликви? И какви бяха тези въпроси за свещта?
Бенджамин поклати глава.
— Просто ми беше любопитно.
— На краля също ще му бъде любопитно — додаде Кемп и се наметна с кожената си мантия.
Погледът му се насочи някъде зад мен. Озърнах се и видях на входа на уличката да стоят двама добре въоръжени главорези. Хората като Кемп не ходеха никъде без солидна охрана.
— Наистина трябва да тръгвам — заяви настойчиво той. — Много е важно да намерим Баркли. — Кемп ме смушка в гърдите. — А междувременно защо не ми кажете каква е тази работа с лорд Харон?
— Освен това трябва да се посъветваме с негово високопреосвещенство — намеси се Агрипа, излизайки от кръчмата.
Докторът се усмихна извинително и избърса устата си с опакото на ръкавицата си.
— Казват, че добрият ейл трябва да е силен и бистър. И аз си мислех за свещите, мастър Даунби. Но, както казва сър Томас, трябва да открием Баркли. Освен това трябва да говорим с кардинала — смигна ни той. — Кралят и свитата му са се преместили в Шийн. Аз ще отида там. Сър Томас ще търси Баркли. А къде се състоя — добави той, обръщайки се към мен — първата ви среща с Харон?
— В кръчмата „Мъждивият фенер“ — отвърнах.
— Идете там — нареди Агрипа. — Двамата със сър Томас ще се срещнем с вас по-късно.
Агрипа взе коня си от конюшнята и препусна безгрижно. Не след дълго Кемп го последва.
— Защо всъщност се заинтересувахте от тази свещ? — попитах аз, докато следях с поглед отдалечаващите се главорези на Кемп.
— Доведи конете и ще ти кажа.
Бенджамин яздеше близо до мен, сякаш усещаше, че някой ни следи.
— Роджър, опиши ми държавата. Виждал съм я, но все пак ми я опиши.
Така и сторих. Бенджамин мълчеше и разсеяно подръпваше юздата на коня си, без да си дава сметка каква суматоха причинява по тясната уличка зад себе си.
— Заради аметиста е — заяви той.
— Не ви разбрах, господарю.
— Огледай се, Роджър — промърмори той и спря, уж за да намести седлото си. — Онзи с кучешкото лице още ли ни следи?
Огледах се, но от него нямаше и помен.
— Ще се появи — заяви Бенджамин и подкара коня си. — Все едно, имам сериозни подозрения, че откраднатата от имението Малвъл държава не е била истинската.