— Ами останалото?
— Предвид молбата на Хенли да му бъде донесена восъчна свещ, бих казал, че per ig е съкращение от per ignem, тоест „чрез огън“. Cruc е латинската дума за кръст, a vid ще рече videtur, тоест „вижда се“ — Бенджамин затвори книгата. — Затова Хенли е поискал свещ от пчелен восък. Ако вдигнеш държавата и поставиш аметиста пред горящ пламък, в сърцевината на скъпоценния камък по някакъв начин се появява кръст.
— Може ли това да се направи? — попитах.
— Не и от човешка ръка — отвърна Бенджамин. — Предполагам обаче, че златарят, който е изработил държавата за Карл Велики, е избрал този аметист, понеже го е сметнал за свещен. Този камък — продължи Бенджамин — вероятно е единственият белег, по който може да се разпознае истинската държава.
— Но това е невъзможно, господарю! Ако Хенли е знаел за този белег, тогава той със сигурност е бил известен и на император Карл V, както и на пратениците му, граф Егремонт и Корнелий.
Бенджамин приседна на един стол.
— Преди да приберат реликвата в ковчежето и да го запечатат в къщата на Баркли — настоявах аз, — Егремонт трябва да е поискал да огледа аметиста срещу светлината на свещ и щеше да разбере, ако са се опитвали да го измамят.
Бенджамин се залюля напред-назад, затворил очи.
— Дали са знаели? — чудеше се той.
— Стига, господарю. Щом нищо и никакъв измамник като Хенли е знаел, как може пратениците на Карл V да не са били наясно?
— Единственият човек, който можеше да отговори на този въпрос — отвърна Бенджамин, — е Хенли, но той вече се пресели в царството на безплътните. Освен това подозирам, че не е бил просто измамник, а истински познавач на реликвите. По някакъв начин е научил за тайния белег и го е описал в полето на книгата си — Бенджамин въздъхна. — И в крайна сметка, не Хенли е направил копието, ами Баркли. Дали пък нашият златар не е подменил държавата?
— Не — троснах се аз. — Баркли следваше заповедите на краля — направих пауза. — И тъкмо тук се крие най-голямата загадка, нали? Ако Баркли е поставил копието в ковчежето, трябва да го е сторил по заповед на краля. Ако е така обаче, защо Хенри беснее? А този път не мисля, че се преструва.
— Възможно е — проточи отговора си Бенджамин — Баркли да е действал на своя глава. Може да е възнамерявал да измами и Хенри, и Карл V и сега държавата още да е скрита някъде в работилницата му или пък където е сметнал за добре. А може би нашият златар е избягал и е отнесъл държавата със себе си.
В съзнанието ми изникна почтеното лице на Баркли. Можеше да измами чуждия пратеник по заповед на краля, но да открадне държавата и да побегне?
— Не, господарю — изказах на глас съмненията си. — Баркли може да се е подчинил на заповедите на краля и да е направил копие на държавата, но не ми се вярва да е откраднал истинската държава. Така или иначе, това не решава загадката. Щом истинският аметист е бил особен, защо Егремонт не е забелязал, че му пробутват друг?
Бенджамин отвори книгата и отново разгледа надписа.
— „Вижда се кръстът на Спасителя“ — прочете той на глас и върна книгата на полицата. — Хайде, Роджър, искам да си поговоря с един човек.
Излязохме от къщата на Хенли, прибрахме си конете и си запроправяхме път през тълпите обратно към Чийпсайд. Тъкмо преваляше пладне. От църквата „Сейнт Мери льо Боу“ се чу камбанен звън, който приканваше праведниците към молитва. Повечето хора бързаха към кръчмите и гостилниците и не му обърнаха внимание. Бенджамин ставаше все по-загадъчен. Вървеше напред по широката улица, пренебрегвайки въпросите ми.
— Имай търпение, Роджър — мърмореше той.
Близо до Големия водопровод възкликна и посочи към табелата на някакъв златар.
— Пастлър! — възкликна той. — Джон Пастлър!
Прекосихме улицата. Бенджамин даде едно пени на някакво хлапе, за да ни пази конете, и влезе в магазина на златаря, а аз го последвах. В много отношения Пастлър приличаше на Баркли. Беше почтен и състоятелен търговец, който работеше заедно с чираците и калфите си. Полиците и масите в магазина му бяха отрупани със скъпоценности — чаши, гривни, брошки, кани и купи. Пастлър се изненада да види Бенджамин, но ни се усмихна и се ръкува сърдечно с нас.
— Май не сте дошли като купувач, мастър Даунби? — усмивката му се стопи. — Съжалявам — промърмори той. — Забравих, че Джоана се разболя.
Говореше за годеницата на Бенджамин, която беше загубила разсъдъка си и беше затворена в манастир.
— Годините си летят — отвърна Бенджамин. — Приключих с годежните пръстени, Джон, но се сетих за вашата колекция от скъпоценни камъни.