— Държа ги в сейфа. Имам рубини, изумруди…
— Ами аметисти?
Пастлър се отдалечи и после се върна с малко ковчеже с метален обков и три ключалки. Отвори го внимателно. Дъхът ми секна — вътре, върху сатенена възглавничка, бяха положени пет или шест аметиста. Някои от камъните бяха колкото малко яйце, макар нито един от тях да не можеше да се сравнява с аметиста, който бях видял върху държавата на Карл Велики.
— Няма да купувам — обясни Бенджамин. — Кажете ми обаче, мастър Пастлър, възможно ли е да съществува аметист, в чиято вътрешност на силен пламък може да се види кръст?
— Разбира се — Пастлър вдигна най-големия аметист от своята сбирка. — Погледнете как е шлифован, Бенджамин. Колко страни виждате?
— Поне седем или осем — отвърна Бенджамин.
— Именно — заяви Пастлър. — Този камък е поне на триста години и е бил изсечен по този начин. Един момент!
Пастлър отново се отдалечи. Когато се върна, носеше малка восъчна свещ. Хвана огън, запали свещта и вдигна аметиста срещу пламъка. Надзърнах през рамото на Бенджамин и затаих дъх. Скъпоценният камък имаше много стени, линиите се пресичаха и в сърцевината му видях сияещ кръст. Бенджамин внимателно го разгледа.
— Това при всички аметисти ли се наблюдава?
— Ако камъкът е чист и многостенен, с пресичащи се стени и линии — отвърна златарят, — да, възможно е. Тази особеност на аметистите е добре известна.
Бенджамин му поблагодари, след което излязохме от магазина и застанахме на Чийпсайд.
— Мисля, че разбрах, Роджър — заяви той. — Държавата на Карл Велики е увенчана с аметист. В бележката на Хенли в книгата обаче не се говореше просто за кръст, какъвто току-що видяхме, ами за кръста на нашия Спасител. Подозирам, че малцина знаят как точно изглежда той. Вероятно аметистът от държавата на Карл Велики е единствен по рода си и заради някаква особеност при шлифоването му и играта на светлината в него се вижда не само кръстът, ами и прикованият към него Христос.
— И това го е знаел Хенли, но не и Егремонт?
Бенджамин се ухили.
— Познаваш света на търговията с реликви. Може би Хенли някак се е натъкнал на тайната и затова е написал „Спасител“ на гръцки. Така хората като граф Теодосий биха търсили кръст, но Хенли би търсил образа на Христос — Бенджамин въздъхна. — Това трябва да е отговорът, само така се обяснява защо Хенли е написал „Ixthus“.
— Съгласен съм — отвърнах. — Затова когато Егремонт, както и всеки друг, който е разглеждал кълбото в къщата на Баркли, е видял кръста, е решил, че това е истинската реликва. Хенли обаче е знаел тайната. Когато не е видял нищо друго освен кръст в аметиста, който му показали, разбрал, че държавата е фалшива.
— И аз така мисля — заяви Бенджамин. — Хенли е казал същото на крадеца на реликвата и му се е присмял, задето са го измамили. После, за благодарност, а и за да му затворят устата завинаги, са му прерязали гърлото.
Отбихме се в една кръчма наблизо, за да хапнем и да пийнем. После си взехме конете от конюшнята и бавно се отправихме към имението Малвъл.
Не мислехме, че ще заварим някого, но Кемп и хората му ни чакаха там. Войниците се бяха разположили пред стените, а Кемп се изтягаше в малката стаичка на пазача.
— Опитах се да вляза в стаите ви — обясни ни той, — но онова проклето куче не ме пусна да припаря! Елате с мен. Открихме Баркли.
— Къде? — попита Бенджамин.
— Сред руините на север от Тауър. Беше с прерязано гърло и следи от изтезания по тялото.
Очевидно Кастор беше чул гласа ми и започна жално да вие над нас.
— От колко време е мъртъв? — попита Бенджамин.
— По всяка вероятност от няколко часа — отвърна му Кемп.
Бенджамин излезе и впери поглед в господарската къща, сякаш ако се съсредоточеше, щеше да прозре какво се е случило в нея. Двамата с Кемп го последвахме навън.
— Сега трябва да вървим — каза сър Томас и погледна към мен. — Предполагам, че проклетото куче трябва да се храни.
— Недейте да говорите лошо за по-добрите от вас — троснах му се аз.
Кемп само се ухили.
— Кралят ми предложи две златни монети, за да открия как си опитомил този звяр — беше коментарът му.
— Е, и двамата ще трябва да почакате.
— Сър Томас — сети се нещо Бенджамин. — Сър Томас — повтори той, — преди двамата с Роджър да яхнем конете си и да прекосим пустите поля, за да видим трупа на онзи клетник, искам да ви задам един въпрос. Казахте, че има начин да се разпознае истинската държава на Карл Велики, нали?
— Така е.
— И че тайният белег се крие в аметиста? Да не би на светлината на пламък в скъпоценния камък да се виждат неясните очертания на кръст, а върху него — тялото на Спасителя?