— Вярно е — отвърна Кемп, а на лицето му се изписа огромна изненада. — Как разбрахте?
Бенджамин сви рамене.
— А вие сигурен ли сте — упорстваше Бенджамин, — че държавата, която са дали на граф Егремонт, е била истинската?
Очите на Кемп шавнаха — едно съвсем леко трепване, и той облиза с език горната си устна. Налице бяха всички признаци, разкриващи лъжеца, които бях опознал през годините.
— Това е нелепо — смотолеви той. — Естествено, че са му дали истинската държава!
— В такъв случай — намесих се аз, — няма да ни откажете правото да проверим копието, нали?
— Разбира се, в подходящото време и далеч от любопитни очи.
— Добре! — заяви Бенджамин. — Имам и друга молба, сър Томас — господарят ми посочи къщата. — Искам тук да се постави стража.
Той потупа кесията си.
— Капаците на прозорците са затворени, а ключовете от вратата са у мен. Не искам никой да влиза в къщата без мое позволение. Съгласен ли сте?
Кемп извика на капитана на стражата си и му нареди да остави четирима мъже.
— Могат да се настанят в къщата на пазача — обадих се аз. — Ние с господаря ми и, разбира се, с Кастор ще се преместим в „Мъждивият фенер“.
— Желаете ли нещо друго, мастър Даунби? — попита Кемп.
— Да, бих искал да знам — рече Бенджамин — защо от колчана на един от вашите стрелци, сър Томас, липсваха няколко стрели? В онова безшумно клане не е бил използван дълъг лък. Просто се чудех дали някой от стрелците не ви е пращал съобщения.
Лицето на Кемп побледня. Отвори уста да отговори, но после тропна с крак и вдигна поглед към небето.
— Трябва да побързаме — заяви. — Не знам за какво говорите, мастър Даунби, но трупът на Баркли ни чака. Граф Егремонт и пионката му Корнелий ще ни придружат.
Бенджамин не настоя повече. Качих се в стаята, където Кастор ми се нахвърли и заподскача радостно нагоре-надолу, облизвайки лицето ми. Изведох го на разходка из пущинака и онзи смахнат звяр се втурна да преследва гарги, стряскайки до смърт всеки заек, проявил глупостта да се покаже от дупката си. Най-накрая, съвсем изтощен, дойде при мен и двамата се върнахме в къщата на пазача, където Бенджамин вече беше приготвил дисагите ни. Яхнахме конете и в компанията на навъсения Кемп се запътихме към града, за да наемем стаи в „Мъждивият фенер“.
С лекота си проправихме път през тълпите. Завързах въже за нашийника на Кастор и всички, дори измамниците и просяците, ни отбягваха. Боскъм като че ли се зарадва да ме види. Беше в едно от особените си настроения и отново се беше предрешил. Този път носеше яркозелени дрехи и изглеждаше като някой разбойник от дружината на Робин Худ.
— Хубаво е, че отново те виждам — ухили се той. — Аз също не бях тук, пътувах по свои дела из Югозападна Англия. Та казваш, пак си искаш стаята и стая за твоя приятел, а?
Боскъм охотно се съгласи да ни даде още една стая. Дори се сети да подаде парче месо на Кастор. Кучето го излапа лакомо и заприпка след Боскъм към една криво-ляво скована кучешка колиба в едно ъгълче зад конюшнята. Оставих дисагите в стаята си, слязох и започнах да си проправям път през претъпкания салон на кръчмата. В това време съгледах Цербер, който седеше в ъгъла и ме наблюдаваше, без да мига, а чашата му беше застинала на половината път между масата и устните му.
Излязохме през Крипългейт и препуснахме в галоп по безлюдния път. Странни бяха земите на север от Тауър. Почвата беше неплодородна, а ширналото се голо поле беше свърталище на разбойници и престъпници. Пустият пейзаж се прекъсваше от гъсти горички или някоя и друга долчинка, където земята се спускаше рязко надолу. Тишината на това усамотено и злокобно място се нарушаваше единствено от граченето на гарваните, които гнездяха в дърветата, или от случайния кучешки вой, долетял от някое отдалечено стопанство. Кемп спря на върха на едно хълмче. Далеч зад нас смътно се различаваха очертанията на Тауър. Доловихме острия мирис на реката. Кемп посочи към една самотна горичка далеч на изток, доста встрани от пътя, който минаваше през голото поле.
— Сред дърветата — обясни ни той — има руини. Някои твърдят, че там е имало римско укрепление, а според други е било малък замък, построен от Уилям Нормански.
— Мястото е отдалечено — отвърнах аз. — Как така са открили трупа на Баркли толкова бързо?
— Двама калфи пътували към града — отговори ми той — и спрели там снощи. Отначало не видели нищо необичайно, но призори забелязали, че по стените в далечния край на руините се трупат гарвани. Отишли до мястото и в една яма открили трупа на Баркли. Той носел позлатена гривна, на която било гравирано името му — Кемп се прокашля и плю. — Донесли я в града и отишли право в общината. Имам свой човек там, един писар, който ми съобщи новината.