— Нямаме обаче доказателства — намеси се Бенджамин, — че тъкмо Кемп е получавал съобщенията.
— И накрая — заключих аз, — възможно е лорд Харон да е замесен в злодеянието. Няма съмнение, че той е отговорен за смъртта на лейди Изабела Малвъл, така че може би му е известен някакъв таен вход към къщата.
— Има и още един участник — додаде Бенджамин. — Мъжът, когото Корнелий нарече Шлахтер — някогашен член на Нокталиите, който може би работи за себе си…
— Или пък за лорд Харон? — предположих аз.
Огледах кръчмата. Денят преваляше — търговци, калфи, носачи, няколко уличници, двама скитащи музиканти и един просяк с пълна с пенита шепа шумно поръчваха вино и храна и гръмко се смееха на монашеското превъплъщение на Боскъм. Един от носачите, пиян дръвник, улови погледа ми и се заолюлява заплашително към мен. Кастор надигна глава и изръмжа, а онзи подви опашка и се омете.
— Чудя се дали Цербер или някой друг от хората на лорд Харон е тук.
Бенджамин се намръщи.
— Боскъм! — извиках аз с протегната ръка, в която държах сребърна монета.
Кръчмарят забърза към нас, разблъсквайки останалите посетители.
— Мастър Роджър?
— Ако искам да говоря с лорд Харон — прошепнах му, — как мога да се добера до него?
Боскъм прибра сребърната монета и преди да успея да го спра, плесна с ръце.
— Чуйте всички! — изрева той, преструвайки се на глашатай. — Да се знае, че мастър Шалот, мой гост и скъп приятел, иска да си поговори с лорд Харон! — Боскъм сложи ръка на гърдите си и се поклони. — Ама разбира се — добави той, — времето и мястото на срещата ви ще избере лорд Харон.
Останалите посетители до един бяха вперили поглед в него и в кръчмата се възцари мъртвешка тишина. Боскъм отново плесна с ръце и се засмя.
— Слугите ми ще се погрижат за теб — погледът му се плъзна към мен. — Една безплатна чаша ейл за скъпия ни приятел мастър Шалот!
Кръчмарят седна на един стол.
— Беше ли необходима цялата тази врява? — попитах.
— Няма друг начин, синко — угоднически ми отвърна Боскъм. — Всичко друго би събудило подозренията на лорд Харон и с теб, синко, ще бъде свършено — ханджията се приведе над масата. — Защо, Роджър? — прошепна той. — За какво ти е дотрябвал лорд Харон? Нали си бил в имението Малвъл? Носят се ужасни слухове за някакво клане там. Да не би лорд Харон…
— Слуховете са верни — сопна му се Бенджамин. — Дали тук не се навърта някой от хората на лорд Харон?
— Не берете грижа — отвърна Боскъм. — До час ще е научил всичко.
— Откъде си? — ни в клин, ни в ръкав го запита Бенджамин. — Изговорът ти е особен.
— От Югозападна Англия съм — радушно отвърна Боскъм и избърса ръцете си в расото. — Баща ми държеше кръчма там, но по оня край няма много клиенти. С жена ми я продадохме и се преместихме в Лондон. Тя сега почива в мир в гробището на църквата „Сейнт Ботолф“ — усмивката му стана още по-широка. — А щом тя е намерила покой, спокоен съм и аз.
Кръчмарят тъкмо се накани да бутне стола си назад, когато се сети за още нещо.
— А, мастър Роджър, когато лорд Харон те отведе и взе вещите ти, намерих една торба под леглото ти — той се изправи и се забърза нанякъде, а после се върна с торбата и я пъхна в ръцете ми.
Надникнах вътре. Не съдържаше кой знае какво — чашата, която задигнах от къщата на Попълтън, и няколко от импровизираните ми реликви. Благодарната ми усмивка угасна, когато си дадох сметка, че щом всичко това свърши, ще ми се наложи да се върна в Ипсуич и да се изправя лице в лице със злите братя, независимо че кралят ме беше помилвал. Подобни мисли могат да накарат всеки човек да посегне към чашката, а аз обърнах толкова много, че прекарах нощта на пода в кръчмата заедно с Кастор. На следващия ден ме мъчеше махмурлук и бях доволен, че лорд Харон не нанесе удара си. Умът ми беше така притъпен от пиенето, че не бих могъл да свърша никаква работа.
Сър Томас Кемп беше казал, че аз ще съм стръвта, затова, естествено, започнах да се тревожа какво ли ще ме сполети, ако онзи самозван лорд на подземния свят отново ме вземе за свой затворник. Изтормозих Бенджамин с въпроси, но той не ми помогна много.
— Не се тревожи — повтаряше ми отнесено. — Прескъпият ми чичо ще се погрижи за нас.
Въобще не му вярвах. На втората сутрин, която прекарах в седене в кръчмата или в скитане из плетеницата от улички наоколо, се натъквах на разни мъже, които не бях виждал дотогава — търговци и калфи, а също и просяци, които изглеждаха твърде охранени. В „Мъждивият фенер“ се отбиваха непознати. Трима или четирима мними търговци наеха стаи из околните къщи, а дъртата вещица, която даваше квартири срещу кръчмата, се похвали, че всичките й стаи, даже мръсното й мазе, били наети.