— Повторила това няколко пъти. Конярят изтичал за помощ, но когато пристигнахме, Луси вече беше мъртва — той направи пауза. — Какво е имала предвид с тази чаша, мастър?
— „Чашата ми е препълнена“ — избърсах аз сълзите от очите си. — Това е цитат от Библията. Винаги казваше така, когато бяхме заедно — че чашата на щастието й е препълнена. По някаква странна причина тези думи й се струваха много забавни.
— Някой знае ли защо е била нападната? — намеси се Бенджамин.
— Не. Откакто мастър Роджър напусна имението, тя работеше само в „Белият елен“. Нямаше врагове, макар да избягваше какъвто и да било досег с братята Попълтън. Знам, че заради вас, мастър Роджър, никак не се разбираше с тях и отказа да работи в къщата им. След смъртта й енориашите се събраха в кръчмата — заключи Лакстън — и решихме аз да дойда в Лондон и да ви съобщя новината. Пристигнах преди изгрев — поклати глава той. — От години не съм бил в Лондон. Радвам се, че ви открих.
Като видя колко съм разстроен, Бенджамин отведе Лакстън настрани. Известно време просто си седях и плачех. После станах, излязох от кръчмата и разблъсках зарзаватчиите и търговците, който се бяха струпали на уличката.
Знаете си го стария Шалот. Не съм човек, който ще се отдаде на молитви. Предпочитам просто да се надявам, че Бог бди над мен и че — ако е в добро настроение — ще ми се усмихне. Смея се и се шегувам — няма по-добър начин да се прикрият сълзите. Луси обаче беше нежна девойка, изпълнена с живот, умна, обичлива и мила. И капка зло нямаше в красивото й тяло. Беше добра по рождение, а сега някакъв кучи син я беше убил. Тръгнах по тясната улица към църквицата на братята от Ордена на Кръста44 — малка и усойна постройка, която подхождаше на настроението ми. Коленичих пред статуята на Девата с младенеца и се опитах да се помоля за душата на Луси. Ето я и обичайната ми молитва: „Към Теб се обръща Роджър Шалот — грешник, че и глупак отгоре на това.“ Едва я бях преполовил, когато дочух шум от стъпки, и докато обмислях бягството си, върху главата ми се стовари тояга. Усетих, че ми надяват чувал, и после съзнанието ми потъна в мрак. Повярвайте ми, когато се събудих, промяната беше огромна! На мястото на Девата с младенеца видях грозното лице на лорд Харон, който не ме приветства с добре дошъл в дома му, ами ме срита в слабините и ме попита какви съм ги вършел в църквата.
— Молех се — простенах.
Огледах се наоколо и, повярвайте ми, подхванах още по-усърдно молитвите си. Бяха ме върнали във владенията на лорд Харон, които изобилстваха от разкошни вещи в остро несъответствие със заобикалящата ги мръсотия и зловещия фон на плискащата се вода. На светлината от свещите се размърдаха сенки — Цербер и всички останали хубостници от свитата на лорд Харон с разкривени и злобно ухилени лица, натруфени в парцали и въоръжени до зъби. Сторих онова, което винаги правя при подобни обстоятелства — коленичих и сключих ръце за молба, надявайки се стомахът ми да не ме предаде.
(Често казано, в такива ситуации не мога да спра да треперя. Веднъж, когато Големия звяр ме беше пратил на дръвника, палачът ми каза да не мърдам.
— А ти какво очакваш? — разпищях се насреща му. — Да се разтанцувам ли?
В следващия момент се понесох във весел танц и на палача му се наложи да ме гони около ешафода. Благодаря на Бога за това, защото Хенри пак си правеше гадна шега с мен и проводеният с документа за помилването ми пратеник се забави, понеже паднал от коня!)
Онзи ден обаче не танцувах, а само гледах умолително към лорд Харон.
— Искал си да ме видиш, а?
Кралят на престъпниците, този луд, мустакат пияница с пурпурно лице приклекна до мен.
— Е, умнико? — смушка ме в рамото той. — Нали си искал да се срещнеш с лорд Харон?
— Знам откъде са тези гоблени — изтърсих аз, сочейки зад него. — От къщата на лейди Малвъл. Промъкнал си се вътре, задигнал си всичките й ценности, прерязал си й гърлото и си я заровил в мазето, нали?
(Запомнете едно, млади приятели, спипа ли ви врагът, не си и помисляйте да онемявате. За Бога, говорете и то бързо! Колкото по-дълго дрънкате, толкова по-голяма е надеждата, а където има надежда, там има и живот!)
— Ти си схватливо момче — тупна ме по главата Харон. — Да не би сега да поискаш да ги отнесеш със себе си, а?
— Не! Не! — заломотих. — Но държавата на Карл Велики, реликвата, която си откраднал…
— Откраднал ли?
Харон отметна глава и се разсмя. Останалите от шайката му избухнаха в зловещ кикот.
Аз си спомних за копието, което още беше у Кемп, и заекнах:
— Аз… аз… мога да ти намеря истинската държава на Карл Велики.
Харон отново се разсмя, докато по лицето му не потекоха сълзи. После размаха пръст към мен.
44
Орден на странстващи монаси, числящи се към Августинския орден, наричани така, тъй като носели дървени тояги с кръст на върха и червен кръст на расата си. — Бел.прев.