Хукнах натам, но течението беше много силно. Не видях и следа от тях и тъкмо се обърнах да се защитавам, когато един разбойник, от чиято уста струеше кръв, залитна към мен. Бенджамин го пресрещна, прерязвайки гърлото му с меча си, и онзи се изтърколи във водата. И друг път съм участвал в кървави схватки и съм бил свидетел на страховити сражения. Виждал съм Марс да сее ужас, за щастие, отдалече, но онази битка в лондонските канали е една от най-паметните за мен. Беше безкраен кошмар. Хората на Харон не си правеха илюзии. Това не беше някаква рицарска битка, в която можеха да се вземат пленници и да се освобождават срещу откуп. Това бяха престъпници, най-долната измет на града, която живееше за сметка на богатите и хранеше дълбока омраза към всяка власт. Не търсеха пощада и нямаха милост към никого. Аз се свих в един ъгъл и наблюдавах битката оттам. Бенджамин въртеше меча с лекота. Беше застанал с гръб към стената и се отбраняваше срещу нападателите. Корнелий застана до него — слаб и мълчалив, опасен мъж с широкия си меч и тънкия италиански стилет. Беше роден убиец. Граф Егремонт и Кемп бяха близо до мен. Кемп крещеше заповеди, мъчейки се да попречи на разбойниците да избягат в мрака. Егремонт пък, на чието лице беше изписано, че кръвопролитията му допадат и обича да убива, беше в стихията си.
Най-после битката утихна. Повечето от хората на Харон бяха мъртви, но Цербер и поне още двадесетина бяха живи или полуживи. Вързаха им ръцете и войниците и стрелците ги повлякоха навън. Егремонт, Корнелий, Бенджамин и аз влязохме в подземието на Харон. Граф Егремонт грабна трупа от масата, завлече го до канала и го метна вътре без никакви обяснения. После разчисти масата с меча си и седна, усмихвайки се като човек, който си е свършил добре работата.
— Хората ви събират ли вече съкровищата?
— Имаме чиновници — отвърна Кемп, попивайки потта от челото си. — Всичко, което открием, ще бъде събрано и запечатано.
Бенджамин се изправи и въпреки възраженията на Кемп излезе. Последвах го. Подземията бяха изпълнени с войници и служители на Хазната. Англичаните са добри администратори, а онези от хазната на Хенри бяха най-добрите. Години по-късно ги наблюдавах как нахълтваха в манастири като „Чартърхаус“ или великото абатство „Бери Сейнт Едмъндс“ и само за ден успяваха да приберат и да запечатат всичко, което можеше да се помести. Сега пълзяха като мравки в съкровищницата на лорд Харон и подушваха златото като мишка сиренце. Бенджамин ги наблюдаваше, без да обръща внимание на Кемп, който го увещаваше да се върне. Тръгна между чиновниците и ги заразпитва дали са видели държавата, или някаква друга ценна реликва. Те само поклащаха глава в знак на отрицание. Аз се приближих до бързотечащия канал — една от подземните лондонски реки, и вперих поглед в тъмните води. Донякъде се надявах да видя онова глупаво куче с развети уши и изплезен език, но него го нямаше.
Бенджамин се приближи иззад мен и сложи ръка на рамото ми.
— Мъртъв е, Роджър. Харон му нанесе няколко удара.
— Верен приятел беше, господарю — отвърнах.
Този път плачех наистина — без глас, а сълзите се стичаха по лицето ми.
— Глупаво куче беше. Страшно, но вярно и с меко като памук сърце.
Бенджамин ме прегърна.
— Тогава, Роджър, вие двамата много сте си приличали — отдръпна се той. — Кастор спаси живота ти. Когато не се върна в кръчмата, излязох на улицата и едно просяче ми каза, че те е видяло да влизаш в църквата на Ордена на кръста, но не и да излизаш. Никой от хората на Кемп не беше забелязал нещо подозрително, затова заведох Кастор в църквата. Той веднага улови следата ти.
— Но мен са ме донесли — отвърнах.
Погледнах към ботушите си и видях, че върховете им са съвсем издрани.
— Влекли са те, но не дълго — отвърна Бенджамин. — Кастор беше ловджийско куче. Под един надгробен камък в гробището зад църквата има вход към каналите. Кемп събра хората си. Егремонт и Корнелий бяха там, когато пристигна пратеникът, и настояха да дойдат и те.
— Тук няма да намерите държавата — казах аз и избърсах сълзите си. — Лорд Харон, нека Бог го съди справедливо, каза, че вече я е продал, но на кого — не знам.
— Сигурен ли си?
— Колкото съм сигурен и че стоя пред вас.
— Такъв като Харон — умисли се Бенджамин — би настоявал да му се плати в злато или в сребро. Почакай тук, Роджър.