— Де да беше, сър Томас. Много по-лесно щеше да е да кажа, че държавата на Карл Велики е била открадната, че папските пратеници са се сдобили с нея, и с това въпросът да приключи. Нямам доказателство, че е откраднато тъкмо копието, само предполагам. Самият аз с удоволствие бих се върнал в Ипсуич, доволен, че държавата на Карл Велики все още е собственост на английската корона, където и да се намира. Има обаче и други, любопитни обстоятелства.
— Например?
— Ами — Бенджамин изтръска няколко трошици от масата, — в Лондон е имало и френски пратеници. Доктор Агрипа ни осведоми, че те също са искали да купят държавата на Карл Велики и са били готови да платят цяло състояние за нея. Според онова, което научихме, същите френски пратеници вече са на път за Париж и при това са си заминали изключително доволни. Подозирам, че и те си мислят, че държавата е у тях.
Кемп се разсмя, макар погледът му да остана бдителен.
— Какви ги говорите, мастър Даунби? Две държави на Карл Велики, така ли? И двете — копия? И според вас Харон е продал копието от имението Малвъл на пратениците на папата? Кой тогава е дал другото копие на французите?
— Не знам — отвърна Бенджамин, — но бих желал пак да огледам копието, което ни показахте в гората край Малвъл.
Сър Томас се изправи вбесен.
— Имам и друг въпрос — добави Бенджамин. — Става дума за онзи стрелец от имението Малвъл. Изпращал е съобщенията до вас, нали, сър Томас?
Кемп пренебрежително махна с ръка и понечи да си тръгне.
— Или вие ще ми кажете — извика Бенджамин, — или ще поискам среща с моя скъп чичо!
— Последвайте ме — отвърна Кемп.
Сър Томас излезе, крещейки заповеди на служителите си, за да се увери, че ще опишат всичко най-старателно. Тръгнахме покрай канала, където изпълнената със смрад и студ тъмнина се нарушаваше единствено от горящите тук-там факли на войниците. Трябва да бяхме изминали към половин миля, когато стигнахме до някакво рушащо се стълбище и сър Томас ни поведе нагоре по него. В края му, под огромна каменна плоча, имаше малък отвор, през който се наложи да се проврем. Когато излязохме навън, дъхът ми секна от студения нощен въздух, а гледката ме накара да възкликна от изненада. Вече беше нощ и ярки звезди обсипваха небето. На трепкащата светлина на факлите, закрепени за забити в земята дървени пръти, видях, че се намираме в някакво изоставено гробище. Недалеч от нас тъмнееше силуетът на църквата на Ордена на кръста. Обикновено пустото гробище сега гъмжеше от войници и чиновници. Наблизо чакаха каруците, които щяха да превозят съкровището, а конете дъвчеха високата трева. Войници и стрелци разгонваха любопитните зяпачи. Сър Томас тръгна през гробището към църквата и ние го последвахме. Той влезе през вратата за мъртъвците и я затвори. Щракна огнивото и запали свещ при олтара на Пресвета Богородица. Аз сторих същото. Предишния път не можах да довърша молитвата си, грубо прекъснат от хората на лорд Харон. Запалих две свещи — едната за Луси, а другата за Кастор. После се присъединих към сър Томас и Бенджамин, които седяха на една пейка до олтарната преграда.
— Тук няма никого — започна сър Томас. — Църквите са най-подходящото място за заговори.
— Вие сте били, нали? — настоя Бенджамин. — Вие сте получавали съобщенията от стрелеца.
— Да, съобщенията бяха до мен — изпружи крака Кемп. — Уморен съм — заяви той и се облегна на олтарната преграда. — Тази нощ обаче свършихме добра работа, нали, мастър Даунби?
От мястото си вдясно от Бенджамин погледнах към Кемп, който седеше от другата му страна. Свещите осветяваха помещението едва-едва, но съм сигурен, че хитрото копеле ни се надсмиваше.
— Защо? — попитах. — Сър Томас, студено ми е. Гладен съм. Отрепките на Харон ме смазаха от бой. Не бих отказал топло ядене, две чаши кларет и меко легло.
— Не е кой знае каква загадка — отвърна Кемп. — В Малвъл командваха граф Егремонт и пионката му Корнелий. Кралят обаче държеше да получава сведения дали всичко върви добре, затова избрах един стрелец на име Йовил. При всяка възможност той трябваше да ми изпраща съобщение през един от страничните прозорци на къщата. Йовил беше опитен стрелец и си подбра добра цел — ясеново дърво, което растеше точно пред стените на имението. Всеки добър стрелец би го улучил с лекота.
— И за какво ви осведомяваше Йовил? — попита Бенджамин.
— За нищо особено — Кемп се изправи и пъхна палци в портупея си, гледайки към Бенджамин. — Съобщи ми, че предводителят на Нокталиите, Йонатан, е неспокоен и че мъжете са отегчени. Ковчежето обаче беше запечатано, държавата беше в безопасност и всичко си беше наред.