— Може ли да прочета съобщенията? — попита Бенджамин.
Кемп поклати глава.
— Унищожени са.
— Ами копието на държавата? — продължи с въпросите Бенджамин.
Кемп потропа с крак по застлания с каменни плочи под, зареял поглед през олтарната преграда към дарохранителницата в главния олтар.
— Братята — тихо отбеляза той — няма да останат доволни, че им съсипахме гробището.
— Сър Томас! — повиши тон Бенджамин. — Попитах ви за копието!
— Утре призори — отвърна Кемп и се приведе — ще дойдете в Тауър. Оцелелите от бандата на Харон ще бъдат съдени по съкратената процедура, обявени за виновни, изтезавани и по това време утре вече ще висят на бесилката на Тауър Грийн. Ще бъдат щателно разпитани относно държавата на Карл Велики.
— Ами копието? — не мирясваше Бенджамин.
— Ще можете да видите и него — отвърна му Кемп. — Стои си в Тауър цяло и невредимо. Не се тревожете за това. Вижте, мастър Даунби, не сте прав в разсъжденията си. Истинската реликва беше в имението Малвъл и тъкмо тя беше открадната. Сега кралят си я иска обратно и вашата задача е да му я върнете.
Той навря пръст в лицето на Бенджамин.
— Каквото и да ви се върти в главата, факт е, че беше открадната истинската реликва — той сви рамене. — Признавам, че кралят накара Баркли да направи две копия — едното искаше да задържи, а другото… — той се ухили. — Може би е планирал да извлече печалба от него след време. И така, пожелавам ви лека нощ, господа.
Кемп се завъртя на токовете си и излезе от църквата.
Бенджамин въздъхна и се изправи.
— Вярвате ли му, господарю? — попитах.
— Не знам — отвърна ми той. — Не знам какво да мисля вече, Роджър. Може наистина да сме на погрешен път. Може крадецът да е продал истинската реликва на лорд Харон, а той на свой ред да я е продал на пратениците на папата. Може да са убили Хенли само за да му затворят устата. Но кой е бил крадецът и как е извършил кражбата си остава загадка — Бенджамин въздъхна. — О, чаша вино! И като стана дума за чаши, Роджър, искам да ти покажа нещо.
Излязохме от църквата и тръгнахме по уличките към „Мъждивият фенер“. Боскъм ни очакваше нащрек. Влезе в ролята си на любопитен кръчмар и ни засипа с безброй въпроси. Повярвайте ми, този човек беше по-добър актьор и от онзи Бърбидж, приятелчето на Шекспир!
— А къде ти е кучето? — възкликна той. — Къде е горкият Кастор?
— Мъртъв е, Бог да има милост над него! — сопнах се аз. — И ако скоро не ни донесеш ядене и пиене, Боскъм, ти ще го последваш!
Не му останах длъжен. Мразя лицемерието — освен у себе си.
Кръчмарят се ухили и забързано се отдалечи. С удоволствие забелязах, че вече не е облечен като монах, ами като писар. Носеше дълга сива роба, а на колана му висяха мастилница и перо. Бенджамин се беше качил в стаята ни и когато се върна, донесе със себе си чашата, която бях задигнал от къщата на Попълтън. Не обърна никакво внимание на въпросите ми.
— Хайде да се нахраним и да пийнем — каза той и поръча на Боскъм вода и сол.
Тъкмо приключвах с яденето, пресуших чашата си с вино и се канех да си поръчам нова, когато Бенджамин ми подаде чашата на Попълтън.
— Пий, Роджър!
Взех я и помирисах течността вътре.
— Вода ли е?
— От бъчвата за дъждовна вода. Пий!
Отпих и му върнах чашата. Бенджамин я залюля в ръцете си, а аз се провикнах да ми донесат още кларет.
— Отпий още веднъж, Роджър.
Грабнах чашата от ръката му, отпих отново и едва не повърнах.
— Господарю, вътре има сол! — сграбчих чашата му с вино и отпих от нея. — Това да не е някакъв номер?
— Не е никакъв номер — Бенджамин плисна останалата вода на пода. — Виж, Роджър, погледни в чашата!
— Няма нищо за гледане — заявих.
— Нищо ли не виждаш?
— Само месинг — отвърнах.
— Погледни на дъното.
Мушнах пръст в чашата. На дъното й имаше кръгло парче месинг.
— Има само парче месинг — рекох троснато. — Точно между столчето и дъното на чашата.
— Погледни пак.
Бенджамин взе чашата и направи нещо със столчето, при което уж безобидното капаче на дъното леко се помести и под него се отвори малка дупка.
— Как го направихте? — удивих се аз.
Бенджамин вдигна чашата и ми показа дребна имитация на скъпоценен камък в средата на столчето.
— Натискаш силно камъка и капачето се отваря. Докато ти ядеше, аз сложих сол в дупката. После измих чашата и налях в нея вода. Първия път ти пи чиста вода. След това натиснах камъка, разклатих водата и ти усети солта.
— Ето как са го направили! — възкликнах аз и едва не скочих от масата. — Ето как онези копелета са убили майка си! Вероятно са се досетили как съм излекувал Луси. Знаели са, че съм й дал лекарство, и затова са ми донесли тази чаша, като преди това са сложили отрова в дупката на дъното.