Бенджамин ме бутна обратно на стола.
— Изслушах много внимателно разказа ти за този случай — рече ми той — и разбрах, че братята Попълтън са те измамили.
Лицето му помръкна. (Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато си давах сметка, че Бенджамин не е просто отнесен учен, ами си има и тъмна страна. Не беше забравил как по-рано същата година братята Попълтън бяха разпространили слух, че бил отворил училището си, понеже си падал по малки момчета. О, да, господарят ми си имаше тъмна страна и тя беше смъртоносна, но това тепърва щеше да става ясно.) В онази нощ Бенджамин просто се взираше мрачно в чашата.
— Когато Лакстън дойде и ни каза за смъртта на Луси — продължи той, — предавайки ни последните й думи за чашата, усетих, че нещо не е наред.
— Разбира се! — отвърнах. — Иначе тя щеше да каже, че чашата й е препълнена!
— Според мен събитията са се развили така — разсъждаваше Бенджамин. — По един или друг начин, Луси е открила, че братята Попълтън са те измамили. Възможно е да е дочула техен разговор, в който е станало дума, че трябва непременно да си върнат чашата. Клетото момиче! Може да не е успяла да опази тайната и…
— И затова братята Попълтън са я убили? — попитах.
— Ами да. Начинът, по който е била убита, издава техния почерк — нападнали са горкото момиче на селския път и са го пребили до смърт.
— Трябва да се върнем — казах. — Да се мятаме на конете и да тръгваме към Ипсуич.
— Трудно ще постигнем нещо срещу тях — охлади желанието ми Бенджамин. — Нямаме никакви доказателства. Братята Попълтън ще твърдят, че чашата не е тяхна, а и няма да е лесно да ги уличим в убийството на Луси. Да не забравяме и че скъпият ми чичо и кралят държат да бъдем тук — той вдигна чашата си с вино. — Да оставим злото да тържествува засега, Роджър. А тази вечер нека пием, да отпразнуваме спасението ти и да вдигнем тост в памет на Луси и Кастор!
Пихме и още как — чак докато не чухме камбаните на близката църква да бият полунощ. Въпреки това на следващата сутрин станахме рано, много преди слънцето да се подаде иззад катедралата „Сейнт Пол“. Когато пристигнахме в Тауър обаче, открихме, че правосъдието е по-ранобудно и от нас. На зелената поляна пред грамадната централна кула на Тауър вече се беше събрала кралска комисия и екзекуциите бяха започнали. В две дълбоко забити в земята подпори беше промушен дълъг прът, на който вече висяха труповете на шестима от хората на лорд Харон. Останалите чакаха реда си да се изправят пред тримата съдии, доведени специално за случая от Уестминстър. По времето на Хенри правосъдие се раздаваше бързо и с особена жестокост. „Съди го справедливо, а после го обеси!“ беше един от любимите афоризми на дъртия кучи син и той въобще не си поплюваше. Кършенето на ръце и молбите за милост не минаваха пред него. Хенри действаше светкавично и безмилостно подобно на ястреб, връхлитащ върху плячката си. В този случай процесът не беше по-различен — задаваха някой и друг въпрос на престъпниците с разкървавени усти и посинени очи, а те едва успяваха да изломотят някакъв отговор. После главният съдия поставяше черната копринена шапка на главата си, произнасяше присъдата и изпращаше разбойниците на бесилката. Качваха горките нещастници върху една маса, после им надяваха примката на врата, изритваха масата и те увисваха на въжето.
От едната страна на съдиите в подобен на трон стол седеше граф Егремонт и наблюдаваше с интерес екзекуциите. Зад него стояха Нокталиите със скрити в качулките си лица. По всичко личеше, че Егремонт се забавлява, но лицето на Корнелий издаваше отвращение. Кемп беше зает — той беше главният свидетел на обвинението. Описа нападението над укреплението на Харон, откритото там имане и най-вече отвличането на „най-верния кралски слуга, Роджър Шалот“. Можете ли да повярвате? Да избесят толкова народ заради стария Роджър!
— Императорът — обади се Егремонт — щеше да ги свари в казан като пилци или пък да ги изгори на кладата — той хвърли поглед през рамо към Корнелий. — Но и гледката на гърчещи се във въздуха престъпници не е лоша, нали?
Корнелий се прекръсти и отмести поглед.
Знаете ли, сърцето ми изведнъж омекна към този суров и загадъчен мъж. По някакъв начин ми напомни за Сесил и за някои други хора, с които бях работил — безжалостни, но не и кръвожадни мъже. Ако се налагаше някой да умре, премахваха го бързо, без да се наслаждават на мъките му.
— Май не всички са тук — обади се Бенджамин.
— Така е — отвърна му Кемп и се приближи, докато съдиите чакаха да довлекат пред тях още някого от шайката на Харон. — Кралят настоя тези тук да умрат преди залез. Някои от тях бяха подложени на мъчения. Не знаят нищо за реликвата, но признаха, че Уилям Додшал е бил дясната ръка на лорд Харон.