— Додшал ли? — озадачих се аз.
— По-известен като Цербер — обясни Кемп и после зае мястото си зад съдиите.
— Освен това — провикна се той през рамо, — в момента изтезават Цербер — и посочи към тъмницата в основата на централната кула. — Заяви, че няма да говори с друг освен с теб, Шалот. Най-добре иди да видиш какво иска кучият син, преди да се е поминал.
— А ние с вас имаме уговорена среща, сър Томас — извика Бенджамин.
Кемп стрелна Егремонт с поглед и после кимна.
Двамата с Бенджамин напуснахме площадката за екзекуции и тръгнахме към централната кула. Ще ми се да кажа, че се радвах да се върна в Тауър, но аз открай време мразех това място. Само няколко месеца по-рано с Бенджамин бяхме прекарали известно време там в търсене на тайнствения убиец, който всяваше ужас сред гилдията на палачите.
Обзе ме желание да избягам, но бях любопитен да разбера защо Цербер иска да говори с мен. Слязохме по стъпалата и се озовахме в лабиринт от коридори. Един часови ни заведе в стаята за изтезания.
Странно място е тази стая или поне беше, когато аз я посетих. С белосаните си стени приличаше повече на болница. Подът беше пометен, а върху малки полици под отворените прозорци бяха подредени кошници с цветя. На забита в стената кука висеше детска играчка, окачена на връв. Главният разпитващ беше приветлив човек с благ глас, воднисти очи и увиснали ъгълчета на устата. Дойде и се здрависа с нас, махна ни да влезем и ни посочи маса с наредени върху нея сладкиши и вино. Вероятно тъкмо заради всичките тези подробности мястото придобиваше още по-зловещ вид. Нищо обаче не можеше да отклони вниманието от всяващото ужас присъствие на „Дъщерята на Ексетър“ — огромна диба45, поставена в средата на стаята. Приличаше на грамадно легло с макари в горната и в долната част. (Нарича се Дъщерята на Ексетър, понеже съоръжението било въведено в Англия от един от херцозите на Ексетър през петнайсети век. За студентите по история ще кажа, че англичаните са познавали разпъването и разчекването много преди това, но на тази диба се гледаше като на произведение на изкуството. С нея костите на ръцете и краката излизаха от ставите много бавно и мъчителите можеха да си починат и да се подкрепят, преди отново да завъртят макарите й. Ако си мислите, че това е брутално — почакайте да прочетете следващите ми дневници. Връзвали са ме на тая проклета диба! Ръцете ми станаха с един пръст по-дълги, отколкото би трябвало, преди онзи кучи син Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, да си промени решението и да ме помилва.)
В онази сутрин гост на Ексетър беше горкият Цербер. С изключение на препаската около слабините, беше съвсем гол. Ръцете и краката му бяха вързани за макарите и тялото на клетника беше опънато като струна. Когато влязохме, беше в безсъзнание. Грозното му червендалесто лице изглеждаше безжизнено. Мъчителят изсипа кофа вода отгоре му и поднесе парче изгоряла тапа под носа му. Цербер се разтресе и застена.
— Не се бой — прошепна му мъчителят. — Имаш посетител, мастър Додшал. Дошъл е мъжът, с когото искаше да се срещнеш — Роджър Шалот.
Цербер извърна поглед към мен. Опита се да заговори, но езикът му беше прекалено подут.
— За Бога! — казах. — Разхлабете въжетата!
— Както кажете — изписука мъчителят.
— Може ли и чаша вино? — помолих го.
Мъчителят отпусна макарите и Цербер се отпусна. Приближих се до него и насила излях виното в устата му.
— Искал си да говориш с мен, така ли е? — попитах.
— Проклет да си, Шалот! — прошепна той, а от устата му излязоха кървави мехурчета.
— Ако си ме повикал, за да ме ругаеш — предупредих го, — мога да си тръгна.
— Не, не — поклати глава Цербер, — но искам да говорим насаме.
— Не бих искал да ви оставям сами — обади се главният мъчител. — Тук работя аз и аз нося отговорност.
— Излезте! — нареди му Бенджамин.
— Но… — запъна се онзи.
— Това е заповед на кардинала! — настоя Бенджамин.
— Е, щом е така — отвърна онзи, — с удоволствие.
Стражите и чираците-мъчители се изнизаха от стаята, а Бенджамин ги последва и затвори вратата след себе си. Надвесих се над Цербер.
— Сами сме.
— Искам да те помоля за услуга.
Изгледах го учуден.
— Услуга ли? А още нещо? — възкликнах удивен. — Ах, ти, нагло копеле! Не помниш ли, как се опитваше да вкараш плъх в корема ми?
— Такъв късмет ти се беше паднал — отвърна Цербер. — Но в името на всичко свято, Шалот, кълна се, че Харон те харесваше. Нямаше да остави онзи плъх да влезе в корема ти, само щеше да те гризне веднъж-дваж.