— А каква теория имате? — попитах.
— Свързана е с краля — отвърна ми Бенджамин. — Знам какво е истинското ти мнение за него, Роджър, и го споделям. Хенри Английски никога не дава нищо даром. Естествено, искал е корабите на Империята, но освен това е искал да направи за смях европейските владетели и да натрупа колкото се може повече злато и сребро. Подобен номер много би допаднал на Хенри. После е щял да се оттегли в покоите си заедно с Норис и останалите и заедно да се пръскат от кикот и подигравки. Но хайде да се връщаме вече, Роджър. Убеден съм, че Касапина скоро ще се появи.
— Така ли мислите, господарю?
— О, да. Но не и за да ни помогне. Мисля, че с теб сме на път да се напъхаме в леговището на лъва.
— Ами мастър Корнелий? — попитах аз.
— О, един от неговите хора ни наблюдава от ъгъла на една близка уличка — каза Бенджамин, вкарвайки и изкарвайки камата си от ножницата.
— Чудя се — промърмори той — дали е възможно той да е Касапина и да е извършил убийствата. Трябва само да изчака господарят му да се отегчи и да се върне при императора.
— Да — добавих аз, — и да остави нас, окаяниците, на благоволението на нашия крал!
Глава дванадесета
Върнахме се потиснати в „Мъждивият фенер“. Бенджамин изпрати един от стражите да съобщи в Общината за убийствата в гостилницата. После седна на масата в стаята си и потъна в мислите си, като си говореше сам и си водеше бележки със странния шифър, който използваше винаги. Аз се мотаех из кръчмата и дебнех сгоден случай да се забъркам в някоя каша. Честно казано, започнах да се чудя дали вече не е време двамата с Бенджамин да хукнем като зайци към Франция или Испания, възможно най-далече от гнева на Хенри. Попрекалих с яденето и пиенето и ме налегна мъка за Кастор и Луси, така че реших да съчиня поема за тях. Боскъм се опита да повдигне духа ми, като ми припомни как бях лудувал предишната вечер с „Развратниците“. Аз обаче не бях в настроение и толкоз. Посети ни доктор Агрипа. Той остана насаме с Бенджамин и после си тръгна също така загадъчно, както беше дошъл. Привечер реших да подишам чист въздух. Излязох на уличката пред кръчмата и едно просяче ме хвана за пръста. Малкият бездомник имаше изпито лице, почти цялото заето от огромните му очи, и мазна, стърчаща коса.
— Елате, елате… — запелтечи то. — Мъжът чака… — момчето затвори очи и изпъшка. — Забравих останалата част от съобщението…
— Съобщение ли? — попитах.
— Да — отвърна ми хлапето. — Елате…
Какъвто си бях глупак, тръгнах след него нагоре по улицата. Момчето ме въведе през една странична врата в църквата на Ордена на кръста. Вътре нямаше никого и тропотът от ботушите ми отекна глухо из нефа. Някой беше запалил свещи пред статуята на Девата. Сетих се за лорд Харон и по гърба ми пробягаха тръпки, затова спрях момчето и приклекнах до него.
— Кой те прати? — попитах.
— Елате — повтори детето. — Приятелят ви ви чака.
Излязохме от другата страна на църквата през вратата за мъртвите и се отправихме през обраслото с трева гробище към осуария или, за недотам образованите — към костницата. Когато гробището се препълни, изравят труповете и чисто и просто изсипват костите в това продълговато, открито хранилище. Момчето ме отведе до един надгробен камък близо до костницата и ми каза да седна. Послушах го и извадих камата си, която стисках под плаща. Когато се огледах отново, момчето вече го нямаше. Трябва да знаете едно за стария Шалот — от една страна, съм най-големият пъзльо на света, но от друга, мразя да го показвам. Не исках да се връщам на бегом в кръчмата с треперещи крака, така че останах, макар че се тресях като желе. Въображението ми се разпали от крясъка на някакъв проклет бухал и нервите ми се опънаха до скъсване. Обърнах се в мрака и изкрещях на птицата да се махне. Чак тогава го видях. От другата страна на гробището, над гроба на някакъв лондонски търговец, имаше огромна надгробна плоча. Човекът явно е искал да го запомнят, въпреки че вероятно го бяха забравили, още преди трупът му да изстине в гроба. Грамадната каменна плоча с правоъгълна форма беше покрита с мъх и лишеи. Около нея бяха наредени свещи, които проблясваха зловещо в мрака.
— Кой е там? — извиках, като се изправих и бавно тръгнах към плочата. — Кой е там? — повторих.
Приближих се още, после спрях и премигнах. Реших, че или умът ми си прави шега с мен, или очите ми изневеряват. На светлината от свещите в мен се взираше обрамчено от дълга, чорлава коса лице, а от двете страни на надгробната плоча стърчаха две ръце, сякаш някой се криеше зад нея и надзърташе отгоре. Най-после разбрах какво виждам. Някой беше отсякъл главата и ръцете на Ричард Нотли — писарят, с когото се срещнах в катедралата „Сейнт Пол“, и ги беше поставил на гроба. После злодеят беше запалил свещи, които сега осветяваха страховитата гледка и й придаваха вид на някаква зловеща детска шега за Вси светии. Ама че ужасия! Какво кърваво убийство! Известно време не можех да помръдна. Само зяпах ужасяващата глава с полуотворени очи и окървавени устни и двете ръце отстрани. Такъв вик нададох, че сигурно съм изкарал акъла и на проклетия бухал, а после хукнах като хрътка през гробището. Спънах се в един от гробовете и се проснах по лице. Изправих се, но се обърках и прекарах известно време в лутане. Виках просячето и се опитвах да намеря вратата на църквата. От мрака около мен се чу нисък, вледеняващ смях. Обърнах се, закрещях за помощ и запристъпвах заднешком. Закачих нещо с лакътя си и хукнах напосоки. Когато най-после намерих вратата, влетях в църквата със стон на облекчение и затръшнах вратата зад гърба си. Тъкмо се бях втурнал към отсрещната врата, когато свещите пред статуята на Девата изведнъж угаснаха. Стигнах до вратата, но в този момент някой я заключи и бързо спусна резето.