Проснах се на леглото и описах на господаря си всички събития, които можах да си спомня, от момента, в който той напусна имението ни, до внезапната му поява в затвора Нюгейт. От време на време Бенджамин ме прекъсваше, за да ми зададе някой и друг въпрос, и после аз продължавах разказа си. Понякога ме молеше да почакам, докато си запише нещо на парче пергамент. Трябва да съм говорил поне час.
— Защо са ви всичките тези подробности? — попитах накрая.
— Пайове — отвърна загадъчно Бенджамин. — Всичко се крие в пайовете.
Отказа да ми каже каквото и да било друго. Разсърдих се, но Бенджамин вече се беше върнал към книжата си и си мърмореше под носа. Аз, от своя страна, тъй като се почувствах в безопасност и успокоен от изпитото вино, се унесох в сън. Следващия ден прекарах в леглото, обзет от скръб по Луси и потънал в размишления какво отмъщение да подготвя на братята Попълтън. От време на време в немощния ми ум… (Простете, но се налага да прекъсна разказа си за малко. Виждам, че капеланът ми се подхилква и трябва да го перна през пръстите, за да се вземе в ръце и аз да мога да се върна към спомените за бурната си младост.) Та от време на време в немощния ми ум се раждаше по някой блестящ план за разплата и после отново се връщах към настоящите ни проблеми.
Колкото повече размишлявах за Малвъл, толкова повече се убеждавах, че ако Кастор можеше да говори, вече щяхме да знаем какво толкова е имало в мазето на къщата. Бенджамин странеше от мен цял ден, зает със свои дела в кръчмата. Беше късно вечерта, когато дойде и ме разбуди рязко.
— Ставай, Роджър! Веднага! Вземи си оръжието!
Лицето му беше мрачно. Направи ми впечатление, че си е сложил кожените предпазни гривни на китките, а на кръста си е препасал портупея с провесени по италиански маниер меч и кама. Суровото му изражение ми напомни на онова, с което ме беше заплашил с жестока разправа, ако се доближа до прелестната Миранда.
— Къде отиваме? — попитах, докато си обувах ботушите.
— На вечеря — отвърна Бенджамин.
Погледнах към часовата свещ, която гореше в стъкления си свещник на една полица.
— Боскъм няма да ни се зарадва, пещта сигурно няма да е…
— Не ме е грижа какво мисли Боскъм! — скастри ме Бенджамин. — Всичко ще се изясни, преди да сме мигнали — усмихна се кисело. — Или в нашия случай — след като потропаме на вратата.
Слязохме в кръчмата. Боскъм замърмори, но все пак ни донесе две халби ейл, поднос със студено месо и резенчета лук и ябълки. Слугите отдавна си бяха тръгнали. Кръчмата беше празна. Боскъм се мотаеше наоколо и си мънкаше под носа. На улицата пред кръчмата спря нощен пазач.
— Единайсет часът е и всичко е спокойно! Молете се душите ви и тази нощ да не попаднат в Ада!
Бенджамин застина със залъка пред устата си.
Някой заблъска силно по вратата.
— Отвори, Шалот — провикна се Боскъм.
— Храним се, мастър Боскъм — отвърна му Бенджамин.
Кръчмарят започна да проклина и да си мърмори под сурдинка, но все пак отиде и отвори вратата. Чух някакъв човек да казва нещо и възклицанието на Боскъм.
— Какво? Невъзможно! Аз… — гласът му се извиси нервно. — Не знам за какво говорите!
Наострих уши, защото ми се стори, че дочух имената на Баркли и Нотли. Бенджамин се промени до неузнаваемост. Той стана и измъкна меча си. Наблюдавах случващото се с отворена уста. Боскъм затвори вратата и спусна резето, а после бавно се обърна. Видя извадения меч на господаря ми и се усмихна.
— Какво става, мастър Бенджамин?
— Много добре знаете — отвърна господарят ми. — На вратата току-що потропа един страж и ви съобщи нещо невероятно — че пред църквата на Ордена на кръста срещнал двама мъже, които се представили за Баркли и Нотли, и казали, че имат уговорена среща с вас, за да обсъдите някои въпроси.
Боскъм пристъпи напред, добродушната му усмивка се стопи, а погледът му стана бдителен. Стойката му също се промени и той заприлича на човек, който се кани да побегне или да нападне.
— Чух и какво отговорихте — благо продължи господарят ми. — Вие казахте „невъзможно“. Свариха ви неподготвен, нали така, мастър Боскъм? Защо да е невъзможно стражът да е срещнал двама души, които се предполага, че вие изобщо не познавате? И двамата са мъртви. Трупът на Нотли дори още не е открит. Роджър знае за убийството му, понеже е видял отсечената му глава. А вие знаете, защото сте го убили. Вие сте Якоб фон Архетел, известен с прозвището Касапина.