— Пайовете! — възкликнах. — Ама разбира се, господарю, пайовете! — почти скочих от стола си аз. — Купували сте пайовете от Осуалд и Имелда — нали и аз самият съм ял от тях. Така сте успели да влезете безпрепятствено в гостилницата им.
— И аз си дадох сметка за това — отвърна Бенджамин. — След като Осуалд и Имелда бяха убити, разбрах, че го е извършил някой, който ги е познавал добре. Сърдечният и дружелюбен Боскъм е наминал да поръча още пайове. Щом обаче сте влезли в къщата, сте се превърнали в Касапина и с няколко удара с камата сте затрили цялото семейство. После сте откраднали сметките им. Защо, Боскъм? Имаше ли в тях нещо, което трябваше да остане скрито-покрито? Или пък в разговора си с вас са се изтървали за нещо нередно в имението Малвъл? Не знам как сте избили онези войници, но по някаква причина сте отделили доста време, за да почистите кухнята, да изтъркате съдовете и да измиете халбите. Защо, Боскъм? — Бенджамин се приближи към него. — И най-вече — по чие нареждане? Кой ви нае? Как се вмъкнахте и измъкнахте от Малвъл толкова лесно?
Боскъм поклати глава и впери поглед в чашата си с вино.
— Много забавна приказка, мастър Даунби, тъкмо за тъмна нощ като тази. Само дето не е нищо повече от празни дрънканици и бабешки брътвежи за край огнището. Обиколете кръчмата, претърсете стаята ми и ще видите, че няма да откриете нищо нередно.
— О, със сигурност — съгласи се Бенджамин. — Много подозрения, но никакви доказателства. Впрочем, цялата история е плод на случайността — ако Роджър не беше срещнал някакъв търговец на реликви и той не го беше упътил към вашата кръчма; ако не бяхме наели стаи в „Мъждивият фенер“, след като се върнахме от Малвъл… — той се усмихна едва доловимо. — Но Господ е добър. Може да му е дошло до гуша от кървавите ви дела и да ви е пратил възмездие в лицето на Роджър.
— Нищо няма да кажа! — ревна Боскъм.
— Ами ако се окажеш в Тауър? — озъбих му се аз. — Ако те опънат на дибата като Цербер и изпроводят пратеници в Югозападна Англия, за да изровят всичко за Андрю Боскъм?
Кръчмарят ме зяпна с широко отворени очи.
— Така ли, Роджър? Я ми кажи какво трябва да сторя според теб. Да скокна сам в някоя баржа, да се настаня в Тауър и да си изпея всичко на Тлъстия Хенри ли? Ама разбира се! — плесна с ръце той. — После ще му се примоля да ме пощади, задето съм предател и убиец. Ще си призная, че съм задигнал държавата на Карл Велики и съм я продал на лорд Харон — замълча и се ухили. — О, май не трябваше да казвам това! Мили Боже, ами нали не би трябвало да знам тези неща!
В един миг Боскъм поклащаше глава, а в следващия чашата му полетя към главата на Бенджамин. Мнимият ханджия се хвърли към стената, грабна меча и камата от портупея си и запристъпва странично към нас като танцьор.
— Няма да отида в Тауър! — изсъска той. — А вие няма да излезете живи от тази кръчма! Ще умрете и двамата, а аз имам на разположение цяла нощ, за да се отърва от труповете ви.
Приближи се с лека стъпка, размахал меча и камата си. Господарят ми беше изкусен фехтовач и успяваше да парира ударите му. Боскъм се отдръпна. После двамата отново пристъпиха един към друг. Вече беше видно, че Боскъм не е никакъв кръчмар. Начинът, по който се движеше — леко настрани, опитвайки се да избие меча от ръката на господаря ми и да го накара да се открие за смъртоносния удар на камата му, показваше, че е професионален и изкусен боец. Танцът на смъртта продължаваше — чуваше се тропот на ботуши по каменния под, оглушителен стоманен звън и сумтенето и пъшкането на двамата противници. Боскъм имаше предимството да познава всяка педя от кръчмата. На два пъти господарят ми едва не падна и мнимият ханджия беше на косъм да го убие. Опитах се да се намеся, но Бенджамин ми махна да стоя настрана. Боскъм се отдръпна ухилен, гърдите му се издигаха и спускаха учестено.
— Ама че фукльо! — пое си дъх. — Джентълмен до последно!
Отпусна меча и камата си и задебна господаря ми. Бенджамин може да беше фукльо и джентълмен, но старият Роджър не беше, така че когато Боскъм пристъпи напред, направих онова, в което най ме биваше. Хвърлих камата си с всичка сила и го улучих ниско във врата, където имаше мека тъкан и нерви. Кръвта рукна като вино от пробита бъчва. Боскъм изпусна меча си и сграбчи дръжката на камата. Лицето му се разкриви от болка. Отстъпи и се обърна, сякаш искаше да избяга през вратата. После рухна, а от устата, носа и зейналата рана на гърлото му се лееше кръв. Приближих се, за да го обърна, но Бенджамин ме спря.