Най-после Бенджамин се върна.
— Ами сега какво ще правим, господарю? — попитах аз. — И защо не ми казахте за Боскъм? — натякнах му.
— Роджър, Роджър — потупа ме успокоително Бенджамин по рамото. — Аз самият не бях сигурен. Уверих се едва след като те нападнаха в църквата. Докато ти отсъстваше, се разтревожих не на шега. Потърсих Боскъм, но него никакъв го нямаше в кръчмата.
— Но нали е имал съучастник?
— Да, да, имаше…
(Всъщност Бенджамин още тогава ми изложи подозренията си и сега моят секретар, тази малка маймуна, този пияница, дето само знае да скърца с перото, този миризлив дебелак, подскача нагоре-надолу. „Кажете ми! Кажете ми!“ — вряска той. Первам го през пръстите с новия ръжен. Не много силно, само колкото да му припомня какви задължения има. Не мога да му кажа сега. Кралицата ще се разсърди — тя иска да описвам спомените си според реда на събитията. Моят капелан с разкашкан мозък, който тича до Лондон да гледа „Кориолан“ и „Фауст“, също не би се зарадвал, ако някой се изтъпани на сцената в началото на трето действие и каже: „Ами това беше! Пиесата свърши, накрая става това и това!“ Шишкото кима велемъдро и отново ме удостоява с вниманието си.)
Бенджамин се залови за работа, а аз само си седях, поразен от думите му. Господарят ми остана глух за въпросите ми, както ставаше винаги, когато се заемеше с изпълнението на някоя задача. Написа писма до сър Томас Кемп, доктор Агрипа, граф Теодосий и мастър Корнелий. Дадохме по едно пени на всеки от копоите на Кемп, които бяха в къщата на пазача, и ги изпратихме да отнесат писмата. Отидох до близката кръчма и купих малко храна. Когато се върнах, Бенджамин беше почистил кухнята и избърсал праха от масата и столовете.
Пръв пристигна Кемп с наперената си походка, придружен от Агрипа и безценните му главорези. Слънцето вече беше изгряло, а гласовете разпръснаха злокобната тишина в Малвъл. Кемп пристъпи важно в кухнята.
— Е, Даунби? — той метна шапката си на масата и седна насреща. — Решихте ли загадката?
— Горе-долу, сър Томас. Но нека първо доктор Агрипа да заповяда.
Вещерът вдигна поглед в очакване. Седна на един стол от дясната страна на Кемп и на лицето му разцъфна усмивка. Приличаше на някой благ свещеник, който поздравява свой енориаш.
— Бенджамин — обади се той, а в сините му в момента очи играеха весели искрици, — усещам, че това преследване е към своя край! Май няма да отплавате с „Пепъркорн“, а?
— На нас може и да ни се размине — озъбих се аз на Агрипа и погледнах към сър Томас, — но току-виж други отплавали.
— Стига! Стига! — Агрипа протегна облечената си в черна ръкавица ръка и с възхищение се загледа в пръстена си.
(Малка превземка. Понякога Агрипа надяваше пръстен с кървавочервен рубин на един от облечените си в ръкавица пръсти. Веднъж един от неговите хора ми довери, че пръстенът бил вълшебен и в него се криел демон. Мисля, че това беше чиста лъжа. Агрипа си имаше своите странности, но и той беше грешник като всички нас.)
— Искам да ви помоля за услуга — обади се Бенджамин. — Вашите юнаци отвън…
— А, да, скъпите ми момчета.
Агрипа така произнесе думите, че се зачудих какъв точно е характерът на взаимоотношенията му с някои от доста женствените наглед младежи от свитата му.
(Само не ме разбирайте погрешно, защото външният вид лъже. Или както казва Уил във „Венецианският търговец“: „Украсата — каква велика сила!“51 Хората на Агрипа до един бяха убийци, професионални наемници.)
— Бих искал да ги взема назаем за малко — каза Бенджамин.
51
Шекспир, Уилям. „Венецианският търговец“, III д., II сц., прев. В. Петров, изд. „Народна култура“, 1971 г. — Бел.прев.