От начина, по който подчерта думата „особено“, имаше нещо, което, без да зная защо, ме накара да потреперя.
— Не, нищо особено — отвърнах аз, — нищо повече от онова, което четохме и двамата във вестника.
— Gazette — отвърна той — за съжаление се задълбочи вече в необикновения ужас на това престъпление. Ти обаче се отърси от безсмислените твърдения на вестника. Струва ми се, че тази загадка се счита за неразрешима тъкмо поради същата причина, която спомага за лесното й разрешаване — имам предвид „outre“22 характер на нейните отличителни черти. Полицията е смутена от очевидната немотивираност не толкова на самото убийство, колкото на неговата жестокост. Тя е озадачена също така от явната невъзможност да съчетае спорещите гласове с фактите, че горе, край убитата мадмоазел Л’Ecпaнe, не е намерен никой и че никой не е имал възможност да излезе оттам, без да бъде забелязан от изкачващата се по стълбите група. Невъобразимият безпорядък в спалнята; натиканият в камината с краката нагоре труп; страхотното осакатяване на трупа на старата дама; всички тези обстоятелства, заедно с току-що споменатите и други, които не е необходимо да изброявам, са се оказали предостатъчни, за да парализират силите и да поставят в пълна безизходица прекалената проницателност на нашите официални власти. Те са допуснали груба, макар и твърде обикновена грешка, като са смесили необикновеното с необяснимото. Но точно чрез тези отклонения от обикновеното разумът опипва своя път към истината, ако въобще може да я намери. В разследване като нашето сега не трябва да питаме „какво се е случило“, а по скоро „случило ли се е нещо, което да не е ставало никога преди“? Всъщност умението, с което ще достигна или вече съм достигнал до разрешаването на тази загадка, е правопропорционално на нейната очевидна неразрешимост в очите на полицията.
Аз гледах втренчено Дюпен с нямо изумление.
— Сега очаквам — продължи той, като погледна към вратата на нашия апартамент — едно лице, което, макар по всяка вероятност да не е виновно за това клане, сигурно е замесено донякъде в него. За най-страшната част от извършеното престъпление то, изглежда, не е виновно. Надявам се, че не греша в това предположение, тъй като съм изградил върху него разрешението на цялата загадка. Очаквам този човек тук, в тази стая, буквално всеки миг. Вярно е също така, че той може въобще да не дойде; вероятността обаче подсказва, че ще дойде. Стане ли това, ще се наложи да го задържим. Ето пистолетите, при нужда и двамата знаем как да си послужим с тях.
Поех почти несъзнателно пистолетите, като просто не вярвах на ушите си, а Дюпен продължи, сякаш си говореше сам. Вече споменах за присъщата му в такива моменти от-влеченост. Думите му се отнасяха за мен, но гласът му, макар и не много висок, имаше нещо в интонацията, което се използува тогава, когато човек разговаря с някой, който се намира на голямо разстояние от него. Безизразните му очи бяха втренчени в стената.
— Показанията доказаха напълно — продължи той, — че спорещите гласове, които е чула изкачващата се по стълбите група, не са били гласовете на двете жени. Значи няма никакво съмнение, че въпросът дали старата дама е убила най-напред дъщеря си, а после се е самоубила, отпада сам по себе си. Говоря за това само за да защитя своя метод; силата на мадам Л’Еспане е съвсем недостатъчна, за да натика тялотo на дъщеря са в комина, където е и намерено; а естеството на раните върху собственото и тяло напълно изключва всака мисъл за самоубийство. Убийството следователно е извършено от трети лица и спорещите гласове са принадлежали именно на тези трети лица. А сега нека ти обърна вниманието не върху всички показания за тези гласове, а само върху същественото в показанията. Ти забеляза ли нещо особено в това отношение?
— Забелязах, че докато всички свидетели допускат единодушно, че прегракналият глас е на французин, относно пискливия или както един от свидетелите го нарече „резкия глас“, мненията се различават много.
— Това бяха самите показания — отвърна Дюпен, — но не и тяхната същност. Не си забелязал нищо особено. Въпреки всичко имаше какво да се забележи. Както забеляза и ти, свидетелите са на едно мнение по отношение на прегракналия глас; тук те са напълно единодушни. По отношение обаче на пискливия глас особеността се състои не в това, че мненията се различават, а в това, че когато един италианец, един англичанин, един испанец, един холандец и един французин се опитат да го охарактеризират, всеки го оприличава като глас на чужденец. Всеки е убеден, че това не е глас на негов съотечественик. Оприличават го не с езика на нацията, чийто език познават, а точно обратното. Французинът предполага, че това е глас на испанец и че „би разпознал някои думи, стига да знаеше испански“. Холандецът поддържа, че това е бил французин, но в протокола намираме записано, че „свидетелят не говори френски и бе разпитан с помощта на преводач“. Англичанинът мисли, че това е глас на немец, но и той „не знае немски“. Испанецът е „сигурен“, че това е англичанин, като „съди по интонацията“, макар че английският му е съвсем „чужд“. Италианецът е убеден, че това е руска реч, но той „никога не е общувал с руснаци“. Нещо повече, вторият французин, за разлика от първия, е уверен, че гласът принадлежи на италианец, но „понеже не владее този език“, подобно на испанеца е „убеден в това по интонацията“. И така, колко необикновено странен трябва да е бил този глас, за да предизвика такива показания, в чиито тонове дори представители на петте най-големи европейски страни не са разпознали нищо родно! Ти ще кажеш, че това може да е бил глас на азиатец или африканец