Всъщност в живота си аз контролирам повечето от тези крайности. С едно голямо изключение: трябва да преценя как да престана да харча крайно големи суми пари.
Прислужникът в тоалетната извади малка дървена кутия изпод мивката. Плъзна я към мен, стъпи върху нея и започна да четка раменете ми.
— Хубав костюм, сър — изгъгна той.
Определено трябва да е — приемайки, че е Черути и ми струваше 1200 долара. Ако надникнете в гардероба ми, ще допуснете, че костюмите са моята слабост. Имам близо дузина — и всичките маркови. Купувам си също и най-добрите английски обувки, както и обичайните скъпи аксесоари. Но не съм пристрастен към модата или някакъв напорист администратор, който наистина вярва, че скъпият костюм те превръща в корпоративен воин. За мен да изглеждаш изтупан, е просто съществена част от играта в продажбите. Това винаги ти дава предимство пред клиента и така винаги привличаш вниманието на типовете от висшия мениджмънт. Но нищо повече. Постоянно се срещам с типове, които се хвалят със своите премени — дърпат френските си ръкавели, за да покажат ролекса си за пет хиляди долара, или те отегчават с това, че е дошъл денят да си купят Порше 911. Аз се правя на крайно впечатлен, но тайничко си мисля: победителите не се мерят по техните часовници за пет бона. Победителите се мерят само по едно нещо: способността им да сключват сделки.
Дадох на прислужника десет кинта — щедър бакшиш, знам… но можете ли да си представите да работите в тоалетна? Винаги чувствам вина към някой доведен до такова раболепно положение. Може би защото дълбоко в душата си винаги съм се страхувал от подобно ниско положение — след като прекарах две лета в колежа, работейки в закусвалня за бързи закуски; работа, убиваща мозъка, в която прекарвах по цял ден, повтаряйки един въпрос: искате ли пържени картофки с шейка?
Прислужникът премигна шокирано, когато видя десетте кинта. После, пъхайки ги в джоба на жилетката си, ми каза:
— Наистина прекарайте една приятна вечер, сър.
Отидох в бара. Целият беше в черен мрамор, със сребърни огледала, с дълъг извит цинков тезгях и разкопано украсени столове. Заведението беше претъпкано с костюми — повечето мъже между трийсетте и четирийсетте; членове на деловата класа администратори, всичките безупречно пригладени, насищащи въздуха със своите пури Дънхил Робусто, за да се изтъкнат.
Открих тиха ъглова масичка и тъкмо си бях поръчал чисто мартини, когато телефонът ми звънна. Отговорих бързо — тъй като клетъчните телефони (макар и да не са забранени в бара на Сейнт Риджис) се приемат като проява на лошо възпитание в подобна снобска дупка.
— Аз съм. — Едва успях да различа гласа на Лизи от бръмченето по линията.
— Тръгнала ли си? — попитах, погледнах часовника си и забелязах, че закъснява.
— Още съм залепнала на една среща в Роял таун.
С кого си?
— С един бъдещ клиент. Милър, Бийдъл & Смарт. Средно голяма брокерска къща от Уолстрийт, опитваща се да разшири бизнеса си.
— Звучи забавно.
— Ако ти харесва да търгуваш със застаряващи пубертети.
— Искаш ли да тръгна надолу и да те посрещна там? То е на колко… само на десет преки.
— Тук трябва да оправя някои неща за около половин час. А после…
— Да?
— Е, имам голяма новина — изрече тя с подигравателно драматичен глас.
— Колко голяма? — попитах аз, включвайки се в играта.
— Такава, че да разтърси Земята. Голяма, че да ти спре дъхът.
— Неизвестността ме убива.
Тя спря за ефект.
— Успях да запазя маса в Патруун.
— Това не е ли заведението, за което четох миналата седмица в Ню Йорк?
— Не, това е заведението, за което аз ти казах да прочетеш в Ню Йорк…
— Някаква евтина закусвалня, нали? С огромни хамбургери?
— Новата любима дупка на манхатънските големи брокери, ако вярваш на всичко, което четеш:
— Никога не вярвам на нищо, което чета в Ню Йорк. Но Джина вярва. Това нейна идея ли беше?