— Имаш шестица за досетливост. Разбира се, според Джина Йан също си умирал да хапне там.
Джина работеше заедно с Лизи в Мосман & Кийтинг, средна фирма за пъблик рилейшънс9. Съпругът й, Йан, водеше колоната Из града в Дейли Нюз. Те също бяха добре платени членове на нюйоркската бързо забогатяваща класа — и, за наше взаимно удивление, обичаха да показват наяве своите безвкусни привилегии винаги когато е възможно.
— Ще Дойдат при нас в Патруун, след като се отбият в някаква галерия в Сохо10 на откриването на някакво фантастично шоу от този фантастичен аборигенски художник, който рисува с пръсти…
— … и се обзалагам, че галерията ще бъде пълна с фантастични хора. Лу Рийд ще бъде там, нали?
— Разбира се. Заедно с Тим Робинс и Сюзан Сарандън. Може да се отбие и Гор Видал.
— Да не споменаваме Джон Ф. Кенеди…
— Шарън Стоун…
— И онзи стар и винаги готов Далай лама.
Разсмяхме се.
— Както и да е, Джина е изпълнена с благоговение — каза Лизи. — Защото в Патруун на масата им уж чакал списък с резервации за пет седмици напред… който аз успях да надхитря само преди тридесет минути.
— Смея ли да попитам как?
— Аз съм най-умната жена от пъблик рилейшънс в Ню Йорк, ето как.
— Не мога да не се съглася с това.
— Виж какво, трябва да се връщам на тази среща. Патруун е на Източна Четиридесет и шеста, номер сто и шестдесет. Масата е резервирана за девет и петнайсет. Чао.
И затвори.
Остави на Лизи да гепи маса за четирима в най-шикарния ресторант в града. И освен това, ако Лизи си науми нещо, тя неизбежно постига резултати. Защото, също като мен, тя е човек, за когото резултатите означават всичко.
Тя също е селянче от пущинака. Да сте чували за Ютика, Ню Йорк? Малко петънце посред снежния Североизток. Такова място, където буквално има шест белоснежни месеца в годината и където най-доброто светско удоволствие е пътят към града. Баща й бил сержант в местната полиция, депресиран тип, склонен към адски мрачни настроения, които давел в евтина местна бира. Майка й била типична домакиня, която винаги имала усмивка на лицето си, докато се занимавала с хиляда и една домашни подробности, но също така била голям любител на валиума и на ирландската бира.
— Не бяхме точно най-щастливото семейство — призна ми тя малко след като се запознахме. — Щом чукнах седемнайсет, нямаше за какво да си мисля, освен как да се пръждосам.
Определено разбирах подобни чувства — не бях се връщал у дома откак напуснах Брунзуик през есента на осемдесет и седма. Не че вече имах дом, в който да се върна. Баща ми почина, а мама се омъжи повторно за някакъв професионален състезател по голф и се премести в Аризона.
Не бяхме точно най-щастливото семейство. Не — ние определено не бяхме. Ние бяхме хора, които изглеждаха умерено доволни и никога не признавахме никакви трудности на домашния фронт. Татко беше осъден да живее живот на военен — момче от Индианаполис, което видяло в морската пехота начин да се измъкне от сушавия Среден запад. Записал се на осемнайсет — и до смъртта си, двадесет и девет години по-късно, морската пехота била за него Големия Бял Баща, който му давал наставления и се занимавал с всичките му насъщни нужди. Бил малко палав в гимназията (както обичаше да ни казва), но морската пехота му дала дисциплина, насока и гордост. Записвайки се на осемнайсет, той бързо израснал до младши лейтенант, после прекарал четири години обучение за машинен инженер. Две години в подкрепяните от Чичо Сам учебни заведения в Сан Хосе, където се запознал с мама (тя била английски майор) — ето, както той винаги обичаше да ни казва, как морската пехота му намерила и съпруга. Оженили се една седмица след като завършили през шейсет и втора. Роб се появил следващото лято; аз съм видял бял свят през януари шейсет и пета. Детството ни беше наниз от временни жилища в различни военновъздушни бази из цялата страна: Сан Диего, Кий Уест, Пенсакола и накрая единадесет години в Брунзуик, Мейн — където баща ми беше начело на въздушните операции. Това се оказа последният му пост. Умря на втори януари осемдесет и седма. Беше само на четиридесет и седем — жертва на доживотната си привързаност към цигарите.
Точно както не мога да си представя баща си без Уинстън между зъбите, така не мога да си спомня някога родителите ми да са се карали. Нали разбирате, татко беше наистина обсебен от идеята за редовен живот. Играй играта добре и играта винаги ще се отнася добре към теб — още един от любимите му изрази, който също така обобщаваше и убедеността му, че играчът в отбор, доброто момче, винаги бива награждаван за своята вярност и служба. Но освен че беше добър офицер, той се трудеше упорито да бъде и добър баща и глава на семейството. Разбира се, щом станах тийнейджър, започнах да усещам, че има нещо гнило в брака на моите родители — че мама не е особено развълнувана от постоянното си положение на домакиня, че животът в базата я ограничава и че тя и татко вероятно са се разлюбили преди доста години. Но кодът за дълга на моя старец гласеше, че семейството трябва да бъде заедно. Гласеше също, че той никога не може да покаже предпочитание към един от синовете… макар да беше съвсем ясно, че Роб е неговото златно момче — не само защото той продължи пътя на баща ми в морската пехота след като завърши гимназия, но и защото, за разлика от мен, той сякаш не мечтаеше за свят, отдалечен от реалностите на живота в базата.
9
Public relations — отношения с обществеността; терминът се възприема без превод и на български. — Б.пр.