Една вечер, когато бях на шестнайсет, татко влезе в стаята ми и ме завари да чета Ескуайър в леглото.
— Ако искаш Плейбой, ще те абонирам за него — каза той. — Но Ескуайър… Исусе, че там няма нищо друго, освен гъзарски писания и гъзарски костюми.
Поради което, разбира се, аз си умирах по него. То представляваше столичния свят, към който се стремях. Виждах се как водя нюйоркски живот, ям в онези модерни ресторанти, които рекламираше Ескуайър, обличам се с онези костюми от по шестстотин долара, които украсяваха страниците му, разговарям на градския, клюкарски език, който изглежда беше втора природа на авторите му. Не защото наистина копнеех за тези неща — а защото те ми се струваха най-важните компоненти на истинския успех.
Разбира се, татко знаеше това — както знаеше, че мама ме насърчава да простра амбициите си отвъд Брунзуик и Морската пехота на САЩ.
— Разбери го от мен — каза ми тя, когато се мъчех с молбите за постъпване в колеж, — по целия широк свят има само един човек, който може да те спре да стигнеш там, където искаш да бъдеш — и това си самият ти.
И така, поставих си висока цел и подадох молба за Боудуин — елитен либерален колеж по изкуствата, разположен на миля от военновъздушната база. Израснал в Брунзуик, за мен Боудуин представляваше едно друго, отбрано царство, в което копнеех да вляза, но от което бях отхвърлен.
— Това е писмото, в което ми съобщават, че съм резерва — казах аз, показвайки на баща си писмото за приемане в Боудуин през пролетта на осемдесет и трета. Той долови нотката на разочарование в гласа ми.
— Резерва в Боудуин не е чак толкова зле, нали?
— Все още не означава, че съм приет, тате. И според мистър Челенър…
— Кой е мистър Челенър?
— Колежкият ми съветник. Както и да е, той каза, че вероятно щях да бъда приет, ако не се нуждаех от финансова подкрепа.
Незабавно съжалих за глупостта си. Баща ми ме погледна така, сякаш неочаквано го бях изритал по топките. Дисциплина… насока… гордост — кредото на баща ми. И без да искам, аз бях пробил това сложно, отбранително достойнство — и чувството му за дълг към своя син.
— Колко струва една година в Боудуин? — попита той тихо.
— Няма значение, татко.
— Колко?
— С пълен пансион около седемнадесет…
Той подсвирна тихо и заби поглед в пожълтелия линолеум на пода в кухнята.
— Това е една адска камара мангизи — промълви той най-накрая, запалвайки своя Уинстън.
— Знам, тате.
— Но сметката не излиза, сине. Разбираш ли го?
— Естествено, че разбирам — излъгах. — Както казах, няма значение.
— Това са глупости, сине — прекъсна ме той и на лицето му се изписа маска на поражение. — Има значение. Знаеш го и аз го знам. Това наистина има значение.
И ето как приключих в един достъпен, много второкласен клон на Мейнския университет във Фармингтън — където бях почти единственият, който не специализираше селскостопански науки. Естествено, мразех да се завра в това никакво градче, заобиколен от хора, пишещи дипломни работи за бруцелозата11. Повярвайте ми, след Фармингтън, Брунзуик приличаше на същински космополит. Винаги когато се виждах с баща си обаче, аз скривах колко ненавиждам този селяшки университет, както и това, че още съжалявам заради факта, че именно липсата на пари е била най-съществената причина, препречила пътя ми към Боудуин… и към света, който той представляваше.