Но той знаеше. Винаги когато се прибирах у дома за уикенда и мама повдигаше въпроса Как е училището?, по лицето на татко се изписваше онова потиснато изражение и той запалваше друга цигара. Според него той ме беше провалил — и собственото му сложно чувство за гордост не му позволяваше да види, че аз не го ценя по-малко заради това, че е на армейска заплата. И така в нашите отношения пропълзя една болезнена дистанцираност — скована резервираност. Даже когато му поставиха диагнозата за рак на белите дробове (в края на първата ми година), той избегна всичките ми опити да се сближим отново.
— За какво, по дяволите, плачеш, сине? — попита той една вечер към края на боледуването си, когато — шокиран от това колко е отслабнал и се е съсухрил — аз се разридах. Когато сълзите ми спряха, аз се опитах да подхвана по-оптимистична нотка. Тя прозвуча глухо.
— Слушай, като се оправиш…
Той ме прекъсна.
— Няма да го бъде — пресече ме с преднамерено нелюбезен тон. — Така че хайде да не дърдорим за неизбежното, нали? Както и да е, след няколко месеца, когато завършиш, ти ще бъдеш толкова далеч от Мейн, че няма да има значение дали съм жив, или мъртъв…
— Това не е вярно…
— Познавам те, Нед. Знам какво искаш… и какво мислиш, че трябва да докажеш. И поради тази причина знам също, че, за разлика от мен, твоите сметки ще излизат.
Разбираше ме по-добре, отколкото подозирах. Също както разбираше, че сметките ни определят. Дават ни чувство за стойност. Подхранват нашите амбиции. Хранят нашата несигурност. Прецакват ни. Карат ни да ставаме от леглото сутрин. Дават ни основание да се борим през деня.
Мартинито ми пристигна. Вдигнах чашата, допрях устни до заскрежения ръб и оставих джинът да потече към гърлото ми. Точно когато той вцепеняваше гласните ми струни, телефонът ми отново звънна.
— Нед Алън на телефона.
— Ти никога ли не преставаш да работиш? — попита гласът от другата страна.
— Джак Драбъл?
— Може би.
— Както казваше баща ми, Само победителят отива на вечеря. Още си в офиса, а, Джак?
— Да. Когато ми се обади, тъкмо ставах от бюрото си.
— Осем и петнадесет. Ти си гордост за „Инфоком“.
— А пък ти се опитваш да ми лижеш задника.
— Няма нужда, човече. Аз си седя тук в бара на Сейнт Риджис, пийвам си адски сухо мартини, имам среща за вечеря с красивата си съпруга, а Грийнап са готови да грабнат тази многостранична притурка в девет нула нула утре сутринта, ако ние с теб не се свалим преди това. Така че — без да се обиждаш, Джак — но на кого му е притрябвало даже да ти поглежда задника, когато животът е толкова сладък?
— Едно седем пет.
— Сега ти обиждаш моята интелигентност. Сделката е едно и осем… и като входна награда ще ви направим две цветни страници.
— Плюс уикенда във Вейл, нали?
Гепих ги.
— Само на едно и осемдесет.
— Какво са пет бона?
— Разликата между това да се звериш под колорадското слънце вместо да си седиш на дупето в красивия Уорсестър, Мас12. Приемай или се отказвай.
— Утре ще ти се обадя.
— Няма продажба. Обади се тази вечер, търгувай тази вечер. Едно и осемдесет. Давай, давай…
— Добре, добре, добре. Вътре съм.
— Умен ход, Джак — казах аз, поемайки едра глътка мартини. И когато оставих чашата, се замислих: Прав си, тате. На мен сметките ми излизат.
О, Исусе, как обичам да продавам…
3.
— Онзи там не е ли Ралф Лоурън? — попита Лизи.
— Добър удар — кимна Джина.
— Ами виждаш ли онези двамата в ъгъла? — обади се Йан, обърна погледите на всички ни напред и кимна към двама добре облечени мъже, които бъбреха на една предпазливо издадена маса. — По-важният, с раирания костюм — това е Грейдън Картър.
— Онзи Грейдън Картър? — уточни Лизи.
— Единствения! — отговори Йан.
— Писал ли си някога за Венити феър? — попитах аз Йан.
— Бих искал — рече той и допълни: — А типът с Грейдън е известният Дейвид Халберщам.
Джина бързо кимна, но Лизи изглеждаше озадачена.
— Кой е Дейвид Халберщам?
Тя веднага съжали за откровеността си, тъй като Йан поде с подигравателен глас.
— Лизи, ако живееш в този град, просто трябва да знаеш кой е Дейвид Халберщам.
Жена ми дръпна кичур от косата си — адско издаване (но само за мен), че се чувства притеснена.