— Двайсет процента? — възкликна Макгуайър и ме огледа внимателно. — Това наистина е значителна комисиона.
Аз посегнах надолу и вдигнах компютърното куфарче, натъпкано с парите, които бях взел сутринта от летището в Далас. Оставих го върху бюрото на Макгуайър.
— Да, това е хубав дял, но вижте колко пари носи на фонда.
— Днес колко са?
— Четиристотин и десет хиляди.
— От които… — Той надраска няколко цифри върху плота на бюрото си. — … точно осемдесет и две хиляди трябва да бъдат депозирани на сметката на мистър Шуберт?
— Абсолютно.
Той огледа подробно формулярите. Накрая сви рамене.
— Е, не е същото като да отваряте сметка на ваше име. Но паспортът му е у вас. И подписът върху формулярите съвпада с подписа в паспорта. Което ме води до заключението, че това или е напълно законно, или вие сте страшно умен.
Преди да успея да защитя своята невинност, той вдигна пръст.
— Направете ми една услуга, мистър Алън, и си задръжте отговора на този въпрос. Защото не е моя работа да знам подобни неща. И наистина не искам да ги знам.
Изчезна заедно с куфарчето. Когато се върна след петнайсет минути, той носеше малка депозитна книжка.
Подаде ми я. Беше издадена на името на Джеръм Д. Шуберт.
— Сметката е открита официално.
Върнах му книжката.
— Можете да я задържите на съхранение тук — казах аз.
— Искате да кажете, че мистър Шуберт не иска да види запис на депозитите си?
— Той ми вярва.
— Разбира се — кимна мистър Макгуайър и се захвана да пише квитанциите.
— Е, нали ще му предам квитанциите.
— Разбира се, че ще му ги предадете.
— Щях да ви питам нещо — Джери Шуберт не ви ли е искал да му изпратите документите на „Екскалибър“?
Той ме погледна като попарен.
— „Екскалибър“ не е негова сметка, мистър Алън.
— Разбира се — съгласих се аз в опит да прикрия гафа си. — Той не може да бъде проследен до нито един индивид персонално. И поради това никой не получава документите му.
— Точно така. Но…
Той ми направи знак да се приближа до него.
— … ще ви споделя една малка тайна. Адвокатът на фонда, мистър Паркхил, ми се обажда всеки път, когато ни посетите с депозит, просто за да се увери, че парите са пристигнали. И винаги ме пита за сумата, която сте депозирал.
— И сега ще му кажете ли, че парите са разделени на две сметки?
— Ще продължа да правя онова, което съм правил винаги — ще го информирам за общата сума, която сте депозирал… и няма да му казвам нищо повече.
— Много съм ви задължен. Мога ли да ви помоля за още две услуги?
— Опитайте.
— Бихте ли написали името Батърсби върху квитанцията на фонда?
Той направи това, за което го помолих, после удари печатите няколко пъти, преди да ми подаде квитанциите на „Екскалибър“ и на Джери Шуберт. Аз ги пъхнах в джобчето на сакото си.
— А втората услуга? — попита.
Аз подбрах много внимателно думите си.
— Ако някога си помислите, че трябва да знам за нечий друг интерес към сметката, бихте ли ми се обадил?
Той помисли един момент.
— Добре… мисля, че едно телефонно обаждане няма да противоречи на правилата на банката. И така…
Блъсна един бележник към мен. Аз му надрасках номера на клетъчния си телефон. После станах да тръгвам.
— Наистина оценявам помощта ви — казах аз.
Той ми стисна ръката.
— Много любопитна игра играете, мистър Алън. Надявам се, че в нея има някаква стратегия.
Не, аз просто импровизирах.
Преди да си тръгна от банката обаче, успях да изпълня една маневра, която бях планирал на път към Насау. Спрях на предното гише да поздравя касиерката на име Мюриъл, която винаги ми викаше такси, след като приключа бизнеса си с мистър Макгуайър. Тя беше набита жена около петдесетте, с пищна прическа и силно начервени устни. Беше и умела кокетка. Когато приближих до гишето, тя каза:
— Здравейте, богати човече, колко пари ни дадохте днес?
— Не достатъчно, за да те спечеля, Мюриъл — отговорих.
— Дяволски сте прав. Сигурна съм, че не са достатъчно. Защото аз не съм евтина.
— Обзалагам се, че не си.
— Такси до летището, скъпи?