— Чувала съм името му — промърмори тя.
— Та той е един от най-значимите журналисти през последните трийсет години — продължи да я дразни Йан. — Бивш журналист в Ню Йорк таймс, автор на Най-добрите и най-умните и на Петдесетте…
— … и фантастичен тип — допълних аз, усмихвайки се широко на Йан. — Нека да се досетя — ти си се запознал с него на събиране във вилата на Тина Браун в Хемтънс, където също така си говорил за външна политика с Джоан Дидиън…
— Всъщност — смръщи се Йан — аз говорих с Тони Робинс за политиката в Близкия изток. Той ми каза, че ви бил много близък личен приятел.
Даже и аз се разсмях.
— Как върви животът във вестника? — попита Лизи.
— Малко прилича на живот по време на Френската революция — изръмжа приглушено Йан. — Всеки ден новият редактор праща по някого на гилотината. Е, като че ли не иска моята глава. Засега.
— Това е, защото ти си една от най-големите им звезди — поясни Джина.
— Ти си предубедена, скъпа — позасмя се Йан. — Всеки, който може да свърже едно изречение на кръст и да бъбри със знаменитостите, може да води клюкарска колонка.
— Добре ли се чувстваш? — попитах аз. — Имам предвид, че тези внезапни пристъпи на скромност могат да се окажат опасни за здравето ти…
Йан вдигна поглед към небесата.
— С такива приятели…
— Както и да е, ти няма да водиш клюкарската колона още дълго — намеси се Джина. После, обръщайки се към Лизи и към мен, допълни: — Чухте ли, че предложиха на Йан един страхотен договор на хонорар?
— Колко страхотен? — попитах аз.
— Не е лош — отговори уклончиво Йан.
— Не е лош ли? — възмути се Джина. — Става дума за петдесет хиляди долара за шест портрета.
— У-ха — възкликна Лизи.
— Ти, скромно копеле — казах аз и вдигнах чашата си към Йан. — Това е невероятна новина.
— Е, все още не е Ню Йоркър — избъбри Йан.
— Всичко с времето си, скъпи — вдигна ръка Джина. — Всичко с времето си.
— Кой е първият ти обект? — попита Лизи.
— Поетът лауреат на Генералния щаб — Том Кланси.
— Много популярно момче, мистър Кланси — отбелязах аз.
— Вие, търговците, го обичате — допълни Йан с намигване.
— Да не споменаваме таблоидните журналисти — контрирах го аз с усмивка.
Джина погледна към Лизи:
— Не ти ли се струва, че ние сме излишни?
— Момчетата ще си останат момчета — сухо изрече Лизи.
— Продавачите не обичат да се състезават — отбелязах аз.
— Освен ако не ги срещнеш на тенис корта — каза Йан. — Казвам ти, Лизи, мъжът ти има убийствен инстинкт.
— Предполагам, защото съм усъвършенствал играта си на обществени кортове, а не в кънтри клуба на тате.
Незабавно съжалих за закачката. Йан се отдръпна, а Лизи ме стрелна с поглед, който казваше: Извини се бързо.
Което и направих.
— Само се шегувам, приятелю — казах притеснено.
Но, разбира се, това не беше съвсем шега. Защото една част от мен завиждаше на големите възможности на Йан през неговото детство. Също като жена си той излъчваше аура на превъзходство и увереност; самоувереност, която навремени граничеше с арогантност. Йан и Джина бяха израснали в елитното манхатънско царство. Бяха посещавали училища като Чепин и Колиджиейт. Бяха израснали, използвайки мамините кредитни карти в Блумингдейл и Барни. Бяха ги изпращали на летни лагери във Върмонт и Ню Хемпшир. Имаха татковци, които бяха старши партньори в лъскави правни фирми или в брокерски къщи на Уолстрийт, които лесно можеха да си позволят да платят обучението им в Браун и Смит. Бяха прекарали младежките си години в Дъблин и Флоренция. След колежа се бяха завърнали в града, напълно уверени в убеждението си, че ще могат да влязат сравнително лесно в професионалната област, която си изберат. Не само защото имаха всички необходими връзки; те имаха онова най-ценно качество от притежанията на кореняците манхатънци: онзи entitlement complex — убеждението, че са помазани като двама победители в живота и че успехът е тяхната естествена среда.
Да погледнем нещата: колкото и да осмиваше положението си на наемен кон за клюки в Дейли нюз, Йан се беше установил на тази доста популярна работа на преждевременната възраст от двадесет и шест години. Сега, на тридесет, той без усилие правеше стъпката към журналистиката в списанията. Несъмнено след няколко години щеше да нацели Венити Феър и Ню Йоркър. Щяха да последват договори за книги. Щеше да стане прочут писател — член на литературната гилдия, с портрети в Ню Йорк таймс, щеше да бъде интервюиран от Марли Роуз, седейки на ъгловата маса заедно с Дейвид Халберщам и Грейдън Картър. Защото по природа Йан възприемаше успеха като нещо, което му се полага, като свое наследствено право. Докато аз винаги възприемах ъгловата маса, както и успеха, като нещо, за което трябва да се боря. Често се чудех: ако най-накрая успея да стигна до тази маса, дали ще се чувствам достатъчно сигурен, за да седна на нея?