— Тогава, когато сте нападнал шефа си, мистър Клаус Креплин?
Произнесе погрешно немското име. Аз усетих пристъп на страх. Детектив Флин беше разследвал внимателно миналото ми.
— Да, имахме един… ъъъ… спор с мистър Креплин, след като компанията беше продадена.
Очите му се върнаха върху тефтерчето.
— И той беше настанен в болница, а вие — арестуван?
— Обвиненията бяха свалени.
— Знам това, мистър Алън. Запознат съм също и с факта, че не сте се погаждали с покойния мистър Тед Питърсън.
— Не беше любимият ми човек на земята.
— Не премълчавате ли нещо? Според неговата секретарка…
О, Христе, онази чаровница.
— … имали сте голям бизнес спор с него преди Коледа. А детектив Барбара Кастър от полицията в Хартфорд ни уведоми, че сте обвинил Питърсън за самоубийството на ваш колега. Така ли е?
Престани да избягват погледа му.
Погледнах детектив Флин право в очите и казах:
— Да. Така беше.
— И после, разбира се, следва публичното ви спречкване с мистър Питърсън на търговския прием тук в Манхатън вечерта преди смъртта му.
— Да — това беше първият ми контакт с него от… е, отпреди Коледа.
— И въпреки факта, че са минали седем месеца, вие все още сте му бил много ядосан.
— Той причини огромни професионални вреди — на мен и на мъртвия ми колега Айвън Долински.
Той отново заби поглед в тефтерчето.
— Джентълменът, който се е самоубил в Хартфорд през март тази година.
Кимнах.
— Значи вие мразехте Питърсън?
Тук стъпвай внимателно.
— Както казах, не ми беше любимец…
— Значи сте бил доволен от смъртта му?
Въпросът бе зададен в небрежен стил, все едно че бе изпуснат случайно. Но аз все пак подскочих.
— Никой не заслужава подобна смърт — казах най-накрая.
— И предполагам, че ще можете да докажете къде сте бил през нощта на убийството?
— Да. Бях в Маями. В командировка.
— Както споменах в началото — това не е официален полицейски разпит. И вие не носите отговорност, нямате задължение да представите доказателства за местонахождението си. Но ако наистина докажете пътуването си до Маями, това ще ни бъде от полза, за да ви елиминираме от…
— С радост ще ви помогна — прекъснах го аз. Отворих чекмеджето на бюрото си, разрових куп папки, после извадих една с надпис Маями и му подадох самолетния билет и квитанцията за наетата кола. Детектив Флин огледа документите, преписа нужните подробности в тефтерчето си и ми ги върна.
— Значи много пътувате? — попита той.
— По няколко пъти седмично — но никога не оставам извън Ню Йорк за повече от една нощ.
— Значи ако имаме нужда отново да се свържем с вас…
— Тук съм.
Той се изправи.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си.
— Удоволствието беше мое.
Той се обърна да излиза, после се извъртя към мен.
— Нещо последно — промърмори той, бъркайки в куфарчето си. — Имате ли някаква представа кой може да е този тип?
Вдигна полицейската скица на компаньона от последната вечеря на Питърсън.
— Никога преди не съм го виждал — отвърнах.
— Сигурен ли сте, че не можете да познаете лицето му?
— Трябва да познавам поне дузина, които приличат на него. Типично лице.
Той ме огледа внимателно.
— Да… така е — отбеляза и излезе.
Този следобед, преди да се кача на самолета за Ел Ей в три часа, аз се обадих на Лизи. Това беше първият й ден откак се върна на работа в манхатънския офис и ми се стори доста сприхава.
— Как е апартаментът?
— Стерилен.
— Кога ще мога да дойда да го видя?
— Наистина никога не чуваш какво ти казвам, нали?
— Чух точно какво каза. Но не очаквай да те оставя да си отидеш без борба.
— Нед, не е необходимо да ме оставяш да си отида. Аз вече съм си отишла. Приеми го.
Промених темата. Бързо.
— Видя ли вчерашния Ню Йорк таймс? — попитах я.
— Не мога да го повярвам. Да се промъкнат в къщата на Питърсън по време на погребението му.
— Точно както ти предсказа: Джери се тревожи, че Питърсън е скътал нещо опасно. И сега всяка улика е изчезнала.
— На твое място все пак бих се видяла с жена му.
— Защо?
— Може би ще успее да ти каже нещо…
— Какво например?